— Всички сме невинни, Рут.
Явно й харесва да изрича името й, трябва да внимава да не го споменава. Той връща снимката на мястото й и я изучава оттам, Анабел между братята й.
— А пари? — пита той, опитвайки се тонът му да е небрежен. — Ще й бъдат ли от полза малко пари? Бих могъл да ги дам на теб, така че да не се появят ей така, от нищото, или нещо такова, ако иска да учи например.
Той се изчервява, а мълчанието на Рут не му помага особено. Столът е спрял да се клати.
Най-после тя произнася:
— Предполагам, че на това му викат забавено плащане.
— Не е за теб, парите ще бъдат за нея. Не мога да дам много, искам да кажа, че не съм чак толкова богат, но ако две хиляди ще бъдат от значение… — той оставя изречението недовършено, очаквайки да бъде прекъснат. Не е в състояние да я погледне, това чуждо уголемено лице.
Гласът й, когато проговаря, е изпълнен с онази презрителна самоуверена дрезгавост, която бе чувал от нея преди много време, в леглото:
— Спокойно, не се притеснявай, няма да приема думите ти насериозно. Ако някога се окажа твърде притисната тук, мога да продам някоя от нивите край шосето, местните са вземали по пет хиляди на акър. Както и да е, Заеко. Повярвай ми. Тя не е твоя.
— Добре, Рут, щом казваш. — Изпитал облекчение, той се изправя. Тя също се изправя и душите им сякаш усещат как набъбналата им плът изчезва, младият мъж и жена, които живееха заедно незаконно на един етаж на Съмър стрийт, срещу голямата църква от жълт пясъчник, отново застават близо един до друг, изолирани от света и както и преди, стаята е нейната.
— Слушай — просъсква тя към него разпалено, изкривеното й лице блести, — няма да ти доставя удоволствието това момиче да е твое, дори да ставаше въпрос за един милион долара. Аз я отгледах. Двете сме прекарали много време заедно, а къде, по дяволите, беше ти? Видя ме в „Крол“ онзи път, но след това нямаше друг контакт. През всичките тези години знаех къде си, а ти пет пари не даваше какво се е случило с мен и с детето ми, не даваше пет пари за нищо.
— Ти беше омъжена — казва той меко. Моето дете: тук има нещо гнило.
— Точно така — продължава тя бързо. — За по-добър мъж, отколкото ти някога ще бъдеш, колкото и да се хилиш пренебрежително. Децата имаха прекрасен баща и си го знаеха. Когато той умря, животът ни продължи, сякаш все още го има, толкова силен беше. Не знам какво, по дяволите, се случва с жалкия ти живот там горе в Маунт Джъдж…
— Ще се местим — казва й той, — в „Пен Парк“.
— Прекрасно, точно там ви е мястото, при онези лицемери. Трябваше да зарежеш онази твоя глупачка преди двайсет години, за нейно добро, както и за твое. Но не го направи и сега можеш да се пържиш; пържи се и остави моята Ани на мира. Отвратително е, Хари. Когато си помисля, че ти си въобразяваш, че тя е твоя дъщеря, все едно я каляш с твоята мръсотия.
Той въздиша:
— Все още имаш нежен език.
Тя се сепва смутено, сивата й коса се е разрошила и тя я приглажда с длани, като че ли се опитва да смачка нещо в черепа си.
— Не би трябвало да ти говоря така, но е плашещо да се появяваш тук в скъпите си дрехи и да искаш да си присвоиш дъщеря ми. Караш ме да мисля, че ако не бях направила аборта, ако не бях позволила на родителите ми да постигнат своето, може би нещата щяха да са по-различни, може би сега наистина щяхме да имаме дъщеря. Но ти…
— Знам. Постъпила си правилно.
Усеща как тя се бори с желанието да го докосне, да го прегърне, да се остави да бъде смачкана в тромавата му прегръдка както някога. Той търси някаква заключителна тема. Неловко пита:
— Какво ще правиш, когато Морис порасне и напусне дома?
Сеща се за шапката си и я взема, прищипвайки мекото й бомбе с три пръста.
— Не знам. Ще поостана още малко. Каквото и да се случи, цената на земята няма да падне. Всяка година, която изкарам тук, означава спестени пари.
Той отново въздиша:
— Добре, щом е така. Ще бягам тогава. Наистина ли не ме лъжеш за момичето?
— Естествено, че не. Помисли внимателно. Да предположим, че е твоя. На този етап това само би я объркало.
Той примигва. Това признание ли е?
— Никога не съм бил добър в премислянето на нещата — отговаря.
Рут се усмихва. Четвъртитите вдлъбнатини над скулите й, гледани отгоре по този начин, бяха едно от първите неща, които бе забелязал в нея. Набита и грубовата, но някак добре сложена. Друго човешко сърце, което му бе казало, че е едно голямо зайче, там, навън, при паркинг автоматите, облени от неонова светлина, първия път, когато се срещнаха. Тогава през центъра на Брюър все още минаваха трамваи.