— На мъжете не им е нужно да бъдат добри в това. Те не могат да забременяват.
Кучето се беше раздвижило, когато се изправиха, и гласът на Рут вече е по-висок и по-сърдит. Сега Фрици ги извежда от стаята и чака, опашката й въпросително се поклаща, а носът й е заврян в процепа на вратата, която води навън. Рут я отваря и външната врата също, достатъчно широко, за да може да премине кучето, но не и Хари.
— Искаш ли чаша кафе? — пита тя.
Беше се разбрал с Дженис за един часа в „Шехнер“.
— О, боже, благодаря, но трябва да се връщам на работа.
— Само заради Анабел ли дойде тук? Не искаш ли да чуеш нещо за мен?
— Нали вече ми разказа за себе си.
— Дали имам гадже или не, дали някога съм се сещала за теб.
— Ами да, сигурен съм, че това би било интересно. Явно прекрасно си се справила. Франк и Морис и как беше другият?
— Скот.
— Именно. Освен това имаш всичката тази земя. Знаеш, че съжалявам, задето те оставих с такива проблеми тогава.
— Е — казва Рут провлечено и замислено и Хари може би чува гласа на покойния й съпруг.
— Предполагам, че сме напълно в състояние да създаваме собствените си проблеми.
Сега му се струва не само дебела и посивяла, но и объркана, със слама по пуловера и косми по бузата. Едно самотно космато чудовище. Той копнее да бъде отвъд двойната врата, в зимния въздух, където нищо не расте. Веднъж бе избягал, казвайки й: „Веднага се връщам“, но сега не може да каже дори това. И двамата знаят това, което хората не бива никога да узнаят, че няма да се срещнат отново. Той забелязва върху ръката й, която стиска дръжката на вратата, тъпичък златен пръстен, почти изгубен сред плътта на пръста й. Сърцето му лудо се разтуптява, хванато в капан.
Тя се смилява над него:
— Пази се, Заеко. Пошегувах се за дрехите ти. Добре изглеждаш.
Хари свежда глава, сякаш да я целуне по бузата, но тя казва „не“. Когато слиза от бетонната веранда, сянката й вече е изчезнала от черното стъкло на двойната врата. Сивотата на деня се е сгъстила, пуснала е няколко сухи снежинки, които няма да доведат до нищо, но се носят като прашинки пепел. Фрици припка с него до лъскавата синя селика и се налага да бъде разубедена от намерението й да скочи на задната седалка.
Тръгва, излиза от алеята и минава покрай пощенските кутии с надписи БЛАНКЕНБИЛЪР И МУТ. Хари лапва един „Лайф Сейвърс“ и се чуди дали не трябваше да изобличи блъфирането за свидетелството за раждане. Ами ако Франк е имал друга жена и Скот е негово дете от този брак? Ако момичето е толкова младо, колкото твърди Рут, не би ли трябвало все още да е в гимназията? Но, не, забрави, забрави, Бог не иска той да има дъщеря.
Чакайки го в силно затоплената предна зала на „Шехнерс“, заобиколена от нови плюшени мебели, Дженис изглежда дребничка и богата с карибския си тен, по-млада от своите четирийсет и три години. Когато я целува по устните, тя казва:
— Ммм. Карамел. Какво криеш?
— Лукът от обяд.
Тя заравя нос в ревера му:
— Миришеш на дим.
— Мани ме почерпи с пура.
Тя почти не слуша лъжите му, задъхана и възбудена от новините, които носи:
— Хари, Мелани се е обадила на мама от Охайо. Нелсън е с нея. Всичко е наред.
Докато тя обяснява, Заека гледа как устните й се движат, как бретонът й потрепва, как очите й се разширяват и стесняват и как от вълнение пръстите й подръпват наниза от перли, показващ се под реверите на палтото й, но точният смисъл на това, което говори, му се изплъзва, защото се сеща как, когато бе свел лице към това на Рут, в светлината на вратата бе видял един проблясък върху уморената кожа под очите й и му идва идиотската мисъл, че сълзите ни са винаги млади, че солената вода си остава същата, от люлката, както беше казала тя, до гроба.
Малката каменна къща, която купиха за 78 000 долара с намаление от 15 600, е сред четвърт акър обрасла с храсти земя, скрита в една асфалтирана уличка без изход, зад две къщи, които жителите на района наричаха пример за „Пен Парк претенциозност“ — високи имитации на стил Тюдор със заострени фронтони и покриви от червени керемиди и циментови блокчета, които стърчат под причудливи ъгли и нещо като мансарди в неоплантаторски стил от леки, тънки и жълти като лимонада тухли, а от другата страна с редица прозорци стил паладио30, където Хари предполага, че се намира трапезарията.
30
Андреа Паладио (1508–1580) — италиански архитект, чийто стил се базирал на класицизма на древния Рим. — Б.пр.