Вкусът на битер лимона се уталожва в устата му и с лека алуминиева кошничка в ръка той се спуска по тухлените стъпала към освежаващия простор. Чувства как звуците на квартала се процеждат през него и гласовете в главата му утихват. Тъмната зеленина е влажна от настъпващата вечер, макар че блясъкът на този дълъг ден изненадва погледа му над сенчестите корони на дърветата. Покривите и капандурите нащърбват синевата, която придобива кафеникав оттенък; електрическите жици и антените оставят отпечатъците си в мекотата отвъд; няколко лястовици се стрелкат в края на деня в малкото пространство над съединените задни дворове, където само една телена ограда или ред ружи бележи отделните имоти. Ако се заслуша, може да долови потракването на съдове и звуците от игри, оживявани в това общо царство от лая на куче, песента на птица, ритмичния далечен звук на чук. Групичка лесбийки, които непрекъснато висят по разни стълби с чук в ръка и поправят нещо, обути в ботуши с метални токове и препасани с работни престилки, са се настанили няколко къщи по-надолу. Могат да поправят всичко, от водосточни тръби до врати на килери: страхотно. Понякога той им маха в сумрака, докато тича, но тези същества от друг вид нямат какво да му кажат.
Заека отваря портичката, която скова преди две лета, и влиза в оградения правоъгълник със зеленчуци. Марулята вирее между редове зелен боб с проядени от бръмбари листа, чиито стъбла се разпадаха при докосване, и редовете с моркови, почти изгубили се сред нашествието от живовляк и бурени, тученица и избуяли плевели с бяло-жълти цветове, които растяха с по няколко сантиметра на нощ. Плевят се лесно, корените покорно поддават, но те са толкова много, че след няколко минути той се отегчава да ги изскубва, да изтръсква влажната пръст от корените им и да ги трупа на купчинки покрай телената ограда като бариера срещу настъпващия треволяк. Тревата, която отказва да расте по моравата, където я садиш, тук вирее в изобилие. Отвратително много семена, природата е жестоко задушаваща. Отново се сеща за растящия брой умрели, които познава, и за живото дете с дълги бели крака, покачени на високи коркови токчета, което, ако не беше негово, си имаше баща, и за другото дете, несъмнено негово, у което гените прозираха дори в онзи бърз уплашен поглед и което заплашва да се върне. Заека отскубва по-едрите марули (но не и онези в дъното, които бяха станали толкова големи, че сигурно бяха жилави и горчиви) и търси в сърцето си приветствие и любов, с които да посрещне сина си. Вместо това открива кълбо от опасения с форма и тъкан на хавлиена кърпа, извадена от сушилнята прекалено рано. Разравя стотиците спомени, някои живи като снимки и също толкова безсмислени, таени в съзнанието по някакви негови си причини, и други прости факти, неща, за които знае, че са истина, но няма спомени. Животът ни избледнява зад нас, преди да умрем. Беше сменял пелените на момчето в апартамента на върха на Уилбър стрийт, беше прекарал с него няколко щури месеца в едно ябълковозелено ранчо на име „Виста Кресент“4 26 в областта Пен Вилас. Тук, в дома на Джоузеф стрийт 89, беше наблюдавал как това момче се превръща в гимназист с тънки мустачки, които се виждаха само на ярка светлина, и с индийска лента на главата, защото отказваше да се подстриже, момчето с цяло състояние от рокалбуми, подредени в слънчевата стая, чиито спуснати щори сега висят над главата на Хари. Двамата с Нелсън бяха преживели толкова много и въпреки това сега синът му му се струваше по-нереален и от сбръчканите листа маруля, които докосваше и изскубваше.
Тъжно. Кой го казва? Спокойните очи на момичето, което днес се беше появило във фирмата, преследваха удължаващите се сенки. Във вцепенения му живот се беше появила една загадка. Смъртта отмерваше времето с невидимото почукване на онзи съседски чук и с всеки изминал ден той се страхува от нея все по-малко. Един японски бръмбар се мъдри върху бобено листо и с едно щракване с нокът — големи нокти с крещящо бели луни — Хари перва шареното насекомо. Умри. Вътре в къщата Дженис възкликва:
— Набрал си салата за шест души!
— Къде се дяна мама?