Джон Ъпдайк
Заека се укроти
Енгстръм-Заека #4
I.
Флорида
Застанал на югозападното летище на Флорида сред загорелите, въодушевени тълпи туристи, току-що отпразнували Коледа, Заека Енгстръм изведнъж изпитва странното чувство, че това, което е дошъл да посрещне, това, което се носи невидимо из въздуха и всеки момент ще кацне, не е синът му Нелсън и снаха му Пру, и двете им деца, а нещо много по-зловещо и лично негово — собствената му смърт, слабо наподобяваща формата на самолет. Чувството го смразява много повече от климатиците на терминала. Но пък и срещите с Нелсън вече трийсет години го правят неспокоен.
Летището е относително ново. За да стигнеш до него, трябва да се отклониш при Изход 21 на междущатската магистрала 75 и да караш няколко километра по магистрала, която въпреки хилавите, подредени в редици палми и прекалено зелените, добре поддържани плоски стръкчета трева, засадена покрай мантинелата, сякаш води до никъде. По пътя няма билбордове и реклами, нито пък онези ниски къщи с хладни бели керемиди, които непрекъснато строят по тия места. Струва ти се, че си се объркал. В огледалото за обратно виждане едно червено камаро кабрио нетърпеливо се притиска в него.
— Хари, няма нужда да бързаме. И без това сме подранили.
Дженис, жената на Заека, му беше казала това при влизането им в магистралата. Гложди го търпеливият, внимателен тон, който напоследък е възприела, като че ли е изкуфял преждевременно. Беше погледнал към нея и видя как отмята един упорит развяващ се кичур посивяла коса от загрубялото си, дребно, мургаво лице.
— Скъпа, притиснат съм — беше обяснил той и се беше прибрал в дясната лента. Остави стрелката на километража с трепване да падне под стоте. Камарото бързо го беше задминало. Зад волана седеше негърка с какаова на цвят кожа и сива филцова шапка на стюардеса, с издадени напред устни и брадичка, която дори не го удостои с поглед. Това също го глождеше. Гледано отзад, с така направения багажник и броня, камарото сякаш има уста — две дебели метални устни, разтворени, като че ли ще изсъска. Вероятно тогава се беше появило усещането за призрачност.
Когато най-накрая виждат терминала, той се оказва дълга бяла, ниска сграда, подобна на големите, сгрени от слънцето клиники — зъболекарски, ортопедични, за ревматични болести, кардиологични, правни, правно — медицински — които опасват булевардите на този щат, посветен на възрастните. Паркираш само на няколко крачки от плъзгаща се врата от кафяво стъкло и целият щат те заобикаля с грижи. Вътре, на горния етаж, където се посрещат пристигащите, залите са дълги и ниски, облицовани с фина сива филцова материя, като шапката на онази самонадеяна стюардеса. Навсякъде се носи музика, която чуваш само когато асансьорът спре или когато зъболекарят престане да дълбае зъба с бормашината. Подръпвани струни, без вокали, музика, свикнала да не бъде забелязвана, нещо като килим във въздуха, покриващ тишината, която би могла да ти напомня за смъртта. Тези дълги, ниски, оформени с вкус пространства, където, както по магистралата, липсват реклами, напомнят на Заека за нещо. Въздухопроводи на климатици, решава първоначално, и след това се сеща — гробници. Това са футуристични пространства като онези квадратни тунели по филмите, които камерата изкривява с помощта на трик и ни внушава илюзията, че летим в космоса от една звезда към друга. 2001. Ще бъде ли жив тогава? С надеждата да успокои внезапно обзелото го чувство за смърт, той докосва талията на застаналата до него Дженис и усеща мократа й от пот бяла памучна рокля. Талията й е по-дебела, извивката й е по-заоблена, превръща се в онзи тип жени, които към края на петдесетте заприличват на буре, с кльощави крака и отпуснати ръце, като че ли кожата им ще се отдели от костите като на преварено пиле. Над роклята си за тенис е облякла жълта плетена жилетка, за да се предпази от хладния въздух на климатиците. Жилетката не е закопчана и виси на раменете й. Той се гордее с нея. С тази рокля, почерняла от слънцето, и въпреки белите кръгове от слънчеви очила около очите, тя изглежда като онези американски баби, които могат да си позволят да бъдат тук, в земята на неизменното слънце и вечната младост.
— Изход А 5 — казва Дженис, като че ли докосването му е въпрос. — От Кливланд през Нюарк — допълва тя с онази експедитивност на бизнес дама, която възприе на средна възраст, особено след като майка й умря преди седем години, завещавайки й фирмата, Спрингър Моторс, едно от двете представителства на „Тойота“ в Брюър, щата Пенсилвания, и всички активи. Цялото семейство продължава да я нарича „фирмата“, тъй като първоначално представляваше фирма за продажба на коли втора употреба, собственост на Фред Спрингър, мъртвия Фред Спрингър, който според вдовицата му Беси и дъщеря му Дженис се беше преродил в Нелсън. И двамата бяха жилави хитри дребосъци. Точно затова Хари и Дженис прекарваха половината година във Флорида, за да може Нелсън да поуправлява малко фирмата. Хари, главен търговски представител от десет години, а заедно с него и Чарли Ставрос, който лавираше между тях, изобщо не беше споменат в завещанието на мама Спрингър, въпреки че живя с нея толкова години в голямата й мрачна къща на Джоузеф стрийт и я слушаше да бръщолеви какъв светец бил Фред и да се оплаква от подутите си глезени. Всичко отиде на Дженис, като че ли той беше някакъв неприличен инцидент в династията на Спрингър. Къщата на Джоузеф стрийт, в която Нелсън и семейството му живееха, за да покриват поддръжката и данъците, сигурно в момента струваше триста хиляди. Юпитата настъпваха през планината от Северен Брюър към Маунт Джъдж и това оскъпяваше имотите. Вилата в Поконос, където дори цените на колибите в гората бяха скочили, и самата земя около фирмата — четири акра покрай шосе 111 на запад от реката, можеше да докара около един милион от някоя от високотехнологичните компании, които през последните години превзеха Брюър, за да се възползват от празните фабрики и опитната, но депресирана работна ръка и старомодния, евтин начин на живот. Дженис е богата. Заека би искал да сподели с нея чувството за внезапно обзелия го студ, сянката на някакъв божествен самолет, но черупката, в която се е скрила, го отблъсква. Роклята на талията й е плътна и студена като влажна кожа. Той е сам с предчувствието си.