— Хари, трябва да хапнеш нещо стабилно за закуска — провиква се Дженис, — щом ще играеш голф до обяд. Доктор Морис ти каза, че кафето на гладно е най-вредно за високото кръвно.
— Ако нещо ми вдига кръвното — провиква се той обратно, — то е, когато жените непрекъснато ми казват какво да ям. — Отхапва от застоялата поничка и захарта се посипва по хартията и полепва по тъмночервените ревери на феодалния му халат.
Дженис се обръща към Пру:
— Мислила ли си за диетата на Нелсън? Изглежда все едно не яде нищо.
— Никога не е ял много — отговаря Пру. — Сигурно Рой му е наследил капризния вкус.
Джуди е открила сред всички канали на кабелната телевизия някакъв стар филм за Ласи и Хари се премества в края на дивана, за да може да гледа. Колито побутна заспалото в купа сено момче и го отвежда у дома по един прашен път към лилавия шотландски залез. Музиката се надига като болка в гърлото; Хари глупаво се усмихва на Джуди през сълзи. Очите й, които се бяха изплакали по-рано, са сухи. Ласи не е част от детското й минало, изгубено завинаги.
Когато бучката в гърлото му изчезва, той й казва:
— Трябва да отида да играя голф, Джуди. Мислиш ли, че ще се справиш с тия откачени?
Тя го изучава сериозно, неуверена, че се шегува:
— Мисля, че да.
— Те са добри хора — казва той несигурно. — Искаш ли да ветроходстваме някой ден?
— Какво значи ветроходстване?
— Плаване с малка лодка. Ще тръгнем от някой хотелски плаж в Делион. Те са само за гости на хотела, но аз познавам човека, който ги дава под наем. Играя голф с баща му.
Очите й не помръдват от лицето му:
— Правил ли си го някога, дядо? Ветроходството?
— Естествено. Няколко пъти.
Всъщност само един, но пък беше блестящ урок. Със Синди Мъркет, облечена в черен бански, от който косъмчетата между краката й се подаваха. Гърдите й се полюшваха в малките черни чашки на сутиена. Вятърът ги теглеше, водата плискаше, слънцето мълчаливо жареше кожата им, двамата бяха сами и полуголи.
— Звучи страхотно — решава Джуди и добавя: — В курса по плуване получих награда за най-дълго стоене под вода.
Тя отново се заглежда в телевизора, бързо превключвайки каналите с дистанционното — децата му викат сърфиране.
Хари се опитва да си представи света, видян през ясните й зелени очи, всяко малко нещо е ярко и ясно, и ново, преизпълнено със същността си като сатенена възглавничка. Собственото му зрение е замъглено, независимо кои очила си слага — за четене или за далечно гледане. Последните си ги слага само когато ходи на кино или за нощно шофиране, и отказва да си купи бифокални. Очите почват да го болят, когато носи очила повече от час. А и стъклата винаги са прашни и всичко му изглежда уморено, прекалено често е виждал всичко това и преди. Някаква суша е налегнала света; той избледнява като стара цветна снимка. Дори онези, които си държат в чекмеджето, избледняват.
Освен, колко странно, окосената трева на игрището за голф, преди да направи първия си удар. Тази гледка е вечно свежа. Там, на купчинката пясък, върху която слага топката, обут в големите си бели обувки за голф и сини спортни чорапи, изваждайки дългия изтънен стоманен стик „Линкс“ от чантата, той отново се чувства висок. Висок, както се чувстваше, когато стоеше на дървения под на баскетболната площадка. Там след първите минути на смущение нарастващата му сила и удължаващи се отскоци смаляваха площадката до детски размери, до размерите на тенис корт; след това на маса за тенис, докато краката му несъзнателно гълтаха разстоянията, напред-назад, до коша с фината, прилична на пола мрежа, който висеше надолу, за да поема ударите. Така беше и при голфа — разстоянията, метрите, се разтваряха и превръщаха в няколко лесни удара, стига да успееш да откриеш вътрешната магия, ключа. Голфът за него винаги бе свързан с надеждата за съвършенство, за абсолютна безтегловност и пълно спокойствие, и понякога наистина постигаше това чувство, постигаше го в три измерения, удар след удар. Но тогава той пак ставаше човек и се опитваше да го предизвика, да го накара да се случи, да спечели допълнителни 10 ярда, да го направлява и чувството изчезваше; би могъл да го нарече благоволение, това чувство на сътрудничество, чувството да си по-голям, отколкото всъщност си. Когато застанеш до първата купчинка пясък, то е там, връща се от мястото, където живее през останалата част от живота ти, една безкрайна възможност за безупречен тур, тур без никакви грешки, без пропуснати дупки или криво летяща топка, без бутнати дръвчета или извадени колчета; първата затревена част е пред теб, палмовите дръвчета са отдясно, а водата отляво, гладка като на картичка. Трябва само да направиш един прост, чист удар и да пробиеш картичката по средата с топката, която се смалява и за секунда се превръща в главичка на карфица, миниатюрен тунел към безкрая. Това би било то.