— Как се справи?
Дженис се засмива, като че ли се изненадва:
— Всъщност, страхотно. Ще стане спортистка, точно като теб.
Заека отива в спалнята си. Ако с Дженис бяха сами, той щеше да си полегне на леглото, да прелисти няколко страници от историческата книга, която Дженис му подари за Коледа, да затвори очи на фона на пресипналото цвърчене на птичето на бора и да се отдаде на огромната тежест на съществуването. Но Джуди е легнала преди него на огромното легло с нефритено зелена покривка. Свила се е на кълбо, скрила лице. Той ляга близо до ръба и й позволява да опре колене в тялото му. Възхищава се на косата й, на удивителното й съвършенство, на дългите бледи кичури, които на слънце потъмняват до лъскаво оранжево.
— По-добре си почини за бингото довечера.
— Няма да идвам, ако Рой ходи — казва тя.
— Не се сърди на Рой — отговаря й той. — Той е добро момче.
— Не е. Щях да спечеля. Вече бях взела дама спатия, асо купа и валето бяха в мен, а той развали всичко и мама мисли, че е сладък. Откакто се е родил, получава всичко само защото е момче!
Той признава:
— Наистина е трудно. И аз съм бил на твоето място, само дето беше обратното. Имах сестра, а не брат.
— Не я ли мразеше? — Тя отмества лице от сплетените си ръце и го поглежда със зелените си очи, които явно е търкала.
Отговаря й:
— Не. Всъщност, честно казано, я обичах. Обичах Мим.
Тази истина го шокира: той осъзнава колко малко хора в живота си е обичал така сляпо, без следа от присмех, като жилавата малка Мим. Лицето й беше по-тясно и по-сурово от неговото. Имаше същата къса горна устна, само дето беше брюнетка, и момиче. Той самият беше проектиран в друга тоналност и въпреки това мелодията беше позната. Спомня си лепкавата й ръка в своята, когато майка му и баща му ги извеждаха на неделната им разходка нагоре в планината, до хотел Пинакъл, и после обратно, покрай каменоломната. Мим се вкопчваше в него и той изпитваше някакъв порив да я защити. Сигурно го беше изразходвал за други, за всички останали жени. Мим, неговата кръвна сестра, имаше някаква спонтанна власт над него, каквато никоя друга жена оттогава не бе успяла да наложи.
— Тя по-малка ли беше от теб?
— Да. По-малка от мен, както Рой е по-малък от теб. Но пък беше момиче, а момичетата не са толкова опаки, както момчетата. — Въпреки че по свой начин Мим също беше опака. — Когато стана на шестнайсет, направи живота на нашите истински ад.
— Дядо, какво значи „опак“?
— Ами, нали се сещаш. Подла. Инатлива. Непокорна.
— Като татко ли?
— Не мисля, че баща ти е опак, просто е, коя беше онази дума? Нервен. Хората го дразнят повече, отколкото дразнят останалите. Много е чувствителен. — От тези думи езикът му надебелява и съзнанието му се замъглява. — Джуди, хайде да си направим едно състезание. Ти легни ей там, а аз ще легна тук и да видим кой ще заспи пръв.
— А кой ще бъде съдия?
— Майка ти — казва той, оставяйки мокасините му да се изхлузят от краката му. Затваря очи за слънчевата светлина на Флорида, която е като от картичка, и в интимното червено пространство на съзнанието си си представя как се спуска с колелото надолу по Джексън стрийт и после по Потър авеню. Мим е седнала на кормилото на раздрънканото му синьо колело. Тя е на около шест, а той на дванайсет. Ако минат през някой камък или дупка, тя ще полети, а той и колелото ще паднат върху нея, притискайки я към асфалта, съсипвайки красивото й лице завинаги. Лицето на жената е нейна съдба. Но уверена в Хари, тя си пее. Той не си спомня песента, само усещането на откъслечните думи, които свистят покрай ушите му, докато дългата й черна коса го шиба през очите и устата, правейки карането още по-опасно. Беше въвличал Мим в опасност, но винаги я бе измъквал. Плодов пай. Това беше една от песничките, които пееше из къщата, ден след ден, докато не ги побъркаше. Плодов пай и старомоден ябълков щрудел карат очите ти да горят, а коремчето пита: „Как си?“. „Пудел!“ И след това така поглеждаше, че разсмиваше цялото семейство.
Усеща как Джуди се измъква от мястото до него и крадешком, като малко дете, се промъква покрай долната част на леглото и излиза от стаята. Вратата щраква, женски гласове шушукат. Шепотът им се смесва със съня му — някакво дълбоко пространство, амфитеатър с публика, пред която той изпълнява нещо, въпреки че в съня му няма друг човек, само това усещане за присъствие, за кънтящо, внушително, страшно значително присъствие. Събужда се изплашен, струйка слюнка е потекла от ъгълчето на устата му. Чувства се като барабан, който току-що е бил ударен. Сега осъзнава, че мястото, което сънуваше, е собственият му гръден кош; сякаш се бе превърнал в собственото си сърце, запъхтян, дишащ тежко, задъхан мъж по средата на баскетболната площадка, очакващ свирката и високия скок. Гърдите бяха започнали да го болят насън — стара, жалка болка, която свързва с крещящо лошото си представяне на голф игрището следобеда — не можа да се съсредоточи, нито да се отпусне. Чуди се колко време е спал. Картичката от слънчева светлина, върхове на палми и далечни сгради с червени покриви, залепена от външната страна на плъзгащия се прозорец, е потъмняла, очертанията й са размити, а звуците на голф, прицелните удари, редуващи се с напрегната тишина и несъзнателни викове на триумф или разочарование, са престанали. Във въздуха отвън, като трептящи гирлянди над паркинг с употребявани автомобили, птичките си чуруликат една на друга, разменяйки новини от деня. Тези час-два преди вечеря, когато играта — последни забивки в коша, закачен на гаража в двора — беше най-напрегната, сега са се превърнали във време за дрямка, през което той бавно потъва към земята с изхабените си мускули и увеличаваща се тлъстина. Трябва малко да поотслабне.