Беше научил този трик при продаването на коли — предложи на клиента нещо, което не иска, за да направиш това, за което се колебае, да му се стори по-примамливо. Поглежда към Дженис, малко сърдит заради нейната незаинтересованост. Защо го оставя да се оправя сам? В крайна сметка беше баба.
— Не можем да се върнем толкова рано. Сигурно още ще си почиват.
— Или нещо друго — отговаря й той. Карат се. Чукат се. Около Нелсън и Пру витае нещо нажежено и катастрофално, което плаши останалите. Младите двойки излъчват подобна горещина, нали още са по средата на най-важната работа на света — да правят бебета. Дългогодишните двойки като него и Дженис излъчват миризмата на плесен на мъртви цветя, гниещи във вазата.
Джуди предлага:
— Да отидем на кино.
— Да, на кино — казва Рой, имитирайки доста добре гласа на възрастен, и Хари има чувството, че са качили някой стопаджия на задната седалка.
— Хайде да се споразумеем — предлага Хари. — Ще отидем нагоре към „Джангъл Гардънс“ и ако има обиколка с екскурзовод или пък мислите, че няма да ви хареса, веднага си тръгваме и забравяме за това място. В противен случай ще разгледаме фламингите и ще си купим вестник, за да видим какво дават по кината. Рой, ти можеш ли да издържиш седнал цял филм? — Той запалва двигателя и включва на скорост.
Джуди му отговаря:
— Той плака толкова силно на „Дъмбо“, че мама трябваше да го изведе.
— Майката на Дъмбо… — почва да обяснява Рой и избухва в сълзи.
— Наистина филмът е доста тъжен — казва му Хари, завивайки отново по шосе 41, като повишава глас, за да го чуват отзад, продължавайки ролята си на дядо. — Тежко е да си в онази малка затворническа кола. И онази работа с хоботите им. Трябваше да останеш до края, Рой, на края всичко се оправя. Ако не останеш до края, тъгата остава в теб.
— Той се превръща в звезда — злобно казва Джуди на брат си. — И замерва с фъстъци всички лоши. Изпусна всичко това.
— Този Дисни — казва Хари, полу на Дженис, полу на малката си публика — направи голям удар. Трябва да си израснал по време на Депресията, за да понесеш всичко това. Дори баща ви Нелсън не хареса новата версия на „Снежанка“.
— Татко не харесва нищо — споделя Джуди. — Само тъпите си приятели.
— Кои приятели? — пита Заека.
— Ами, не им знам имената. Слим или нещо такова. Мама ги мрази и не иска да излиза повече.
— Не иска ли?
— Казва, че я е страх.
— Страх ли? От какво?
— Хари — промърморва до него Дженис. — Не притискай децата.
— Страх я е от Слим — казва Рой, за да изпробва звученето.
Джуди го блъска.
— Тате не се страхува от Слим, глупако, а от другите мъже.
— Какви други мъже? — пита Хари.
— Хари! — повтаря Дженис.
— Забравете, че съм ви питал — провиква се той назад, но думите му се изгубват сред крясъците на Джуди, чиято коса Рой силно дърпа. Докато Дженис се протяга да ги разтърве, някакъв шев на блузата й се сцепва. Хари чува звука на късащи се конци, въпреки че точно в този момент го изпреварва огромен камион с осемнайсет колела, чийто потреперващо бял борд казва МЕЙФЛАУЪР ОЗНАЧАВА ДВИЖЕНИЕ. Камионът предизвиква такъв въздушен вакуум, че засмуква колата им и Хари с мъка овладява камрито. Японците наистина не успяват да отговорят на всички американски условия. Нелсън се оказа прав. Все пак, човек трябваше да продава нещо в живота си. Не може просто да си седиш и да намираш кусури. Не можем да продаваме ламбурджинита.
„Джангъл Гардънс“ се оказва много по-приятно преживяване, отколкото се бяха надявали. Огромен магазин, отрупан с раковини и сантиментални ръчно изработени предмети, като джунджуриите на Дженис в апартамента, води до миниатюрна градина. Оттам може да се тръгне в едната посока към терариума и градините на Христос, или в другата, към птичето шоу. Те се насочват към шоуто на птиците и гледат как някакви проскубани, раздразнителни папагали карат колела, режат с триони и се провират през обръчи. След това минават по извита циментова пътечка, покорно се тътрят покрай покрити с мъх корени и камъни, по които се процежда вода, и при всеки завой се натъкват на някакво ново чудо — тройка маймуни с дълги космати ръце и малки притеснени лица, клетка със сипки, които скачат нагоре-надолу от прът на прът като неуморното движение на сложен часовник, и след това голямо смокиново дърво, като това, под което бил озарен Буда. Заека се чуди как ли се чувства Далай Лама след цялото това изгнаничество. Продължава ли човек да вярва в Бог, когато хората непрекъснато му повтарят, че самият той е Бог?