Четиримата Енгстръмовци стигат до Огледалното езеро, където плават мълчаливи лебеди, и после до Лагуната на фламингото, където, както им беше обещал Бърни Дречсел, цели ята фламинго в неестествен оранжево-розов цвят спят прави. Приличат на големи пухкави топки захарен памук на клечка, всяко тяло е топка, свободният крак, шията и главата им са някак си преплетени в тази топка и те балансират на един тънък като молив крак, завършващ с широко, особено, кожено стъпало. Някои, почти също толкова изумителни, са будни и енергично и грациозно се разхождат.
— Погледнете как пият — казва Хари на внуците си, снишавайки глас, като че ли говори в присъствието на нещо свещено. — Надолу с главата, клюновете им са като черпаци, обърнати с дъното нагоре.
И тези четири човешки същества се възхищават, като че ли пространството между далечните планети се е стопило, толкова различни от тях им се струват тези живи твари. Земята всъщност е различни планети, които се пресичат само в определени моменти. Дори между хората се промъкват различия, въпреки че говорят на един и същ език, нямат пера и пият както трябва.
След фламингите пътечката ги отвежда до снекбар в едно павилионче, където има изложба на раковини и пеперуди, и езерце със златни рибки. До него е клетката с черни леопарди, точно както Хари беше обещал на Рой. Черноокото дете гледа как животното безшумно пристъпва, като че ли е в центъра на вихрушка, която всеки момент ще го засмуче. Малък автомат като тези, които в детството на Хари пускаха шепа фъстъци и шамфъстък почти на всяка бензиностанция или бакалия, е закрепен на стълб до павилиона, близо до едно оградено пространство, където няколко пауна неспокойно влачат в прахта екстравагантните си пера. Тук той извършва историческия си гаф. Докато тримата му роднини вървят напред, той вади от джоба си една монета, пуска я в автомата, получава шепа сухи кафяви топчета и започва да ги яде. Не са точно фъстъци, може би някакви деликатеси от Флорида, и са толкова сухи и стари, че чак му нагарчат. Кой знае колко дълго чакат тези автомати за някой клиент? Когато обаче предлага на Джуди да си вземе, тя ги поглежда, помирисва ги и се вглежда в лицето му с искрена почуда.
— Дядо! — извиква тя. — Това е храна за птици! Бабо! Дядо яде птича храна! Някакви малки кафяви топчици, като заешки лайна!
Дженис и Рой притичват да видят и Хари разтваря длан да покаже срамното доказателство.
— Нямах представа — тихо казва той. — Там няма никаква табела, нищо. — Обзема го странно чувство: чувства се леко скован и му се гади, но извън него, извън топлината под кожата на едрото му тяло, всичко напълно се обезценява. За един миг той вижда живота си като нещо глупаво, което с облекчение може да бъде захвърлено.
Всъщност смее се само Джуди. Смехът й излиза пресилено от малкото й лице с изящни черти и идеални зъби. Дженис и Рой изглеждат тъжни и леко озадачени.
Джуди му казва:
— Дядо, това е най-тъпото нещо, което съм виждала да прави някой!
Той се усмихва и се навежда над нея. Задъхва се, а в гърдите му пулсира болка. В устата му се надига кисел вкус. Обръща ръката си, отеклата си, обсипана с петна ръка с дълги пръсти, с които може да хване баскетболната топка отгоре, и хвърля топчетата на пауните. Един мръсен бял паун, влачещ рядката си опашка по прахта, оглежда приличната на лайна храна, но не я кълве. Може пък все пак да е било човешка храна. Дори да е така, денят му е съсипан, и докато се движат по пътечката, само Джуди е весела. Дърдоренето й заглушава неочаквано яростно крякане на пауните зад тях.
Изморени от „Джангъл Гардънс“, те продължават по пътечката, която минава покрай още едно езерце и клетка, в която дреме самотен оцелот, кактусова градина и черен басейн, рекламиращ воден монитор, в който не виждат нищо, може би защото не знаят какво е воден монитор; и клетки с папагали и ара, чиито ярки пера и натруфени клюнове сякаш ги теглят с тежестта си надолу. Истински ад е да бъдеш създание. Затворен си в самия себе си, в генетичния си код, много по-здраво, отколкото в клетка. В последната клетка рошаво високо ему и един щраус печално почукват по телената ограда с нежните си човки. Огромните им очи с дълги мигли гледат втренчено през ромбовете на оградата. Чук-чук-чук, безполезно и тъжно потрепват настоятелните им човки. Да не би пък да кълват някакви насекоми, които не могат да се видят с човешко око? Или пък са в делириум като стар пияница?