Хари усеща вкуса на киселите топчета, на жълто-червения смесен сос, който слагат върху хамбургерите в Макдоналдс, и на резенчето омекнала кисела краставичка, и си пожелава да можеше да спре да яде. Дженис идва до него и докосва горната страна на отпуснатата му ръка с нейната.
— Беше напълно естествена грешка — казва.
— Такива ги правя аз — казва й той. — Напълно естествени грешки.
— Хари, не се натъжавай.
— Тъжен ли ти изглеждам?
— Непрекъснато мислиш за Нелсън — казва му. Значи ето какво я тормози. Нея, не него.
— Мислех си за емуто — признава той.
— Хайде да видим дали децата искат нещо от магазина за сувенири и после да си купим вестник. Умирам да отида на някое място с климатик.
В магазина за сувенири купуват на Джуди прелестна, полирана отгоре черупка на мида, а на Рой шокираща черно-бяла раковина на коремоного с твърди шипове, който той веднага започва да жули по всички гладки повърхности и боядисания парапет, водещ до паркинга. Кани се да продължи и по камрито, но Хари се протяга и сграбчва малкия глупак за малката му безкостна ръка. Хари мрази раковини. Всеки път, когато ги види, не може да се сдържи да не си представи топчестите гладни, лигави същества, които живеят в тях, със сърца и уста и ануси, и пипала, и слабовати очи, на дъното на морето, в онзи мрачен студен свят на половината път от смъртта. Не може да понася мисълта за подводния свят, за съществата, които го обитават, изяждайки се едно друго, пробивайки черупките, изсмуквайки лепкавите си вътрешности.
По време на отсъствието им въздухът в колата се е нажежил.
Слънцето над Флорида е изгорило тънките като следи от самолет облаци и над палмите и испанските керемиди се виждат късчета ясно, синьо небе. Жегата и напрежението на семейния живот са замаяли децата и те дори не молят да им се купи нещо, когато спират пред една бензиностанция за вестника на Сарасота „Сентинел“. Решават да гледат „Работещо момиче“ в някакъв „парк“, който се оказва на мили далеч, мили през равната Флорида, по стоящите на слънцето пътища, задръстени с огромните бели, блудкаво сантиментални американски коли, смело карани от разни старчоци, които толкова са се сбръчкали и смалили, че трудно виждат над предния капак. Всеки път, когато стигнеш донякъде без челна катастрофа, трябва да благодариш на гериатричната медицина в тази част на света, на енергийните таблетки, инжекциите с витамини и разредителите на кръвта.
Въпреки че Джуди се кълне, че Рой е бил на кино и преди, той явно не схваща, че в салона не се говори, като че ли си в собствената си стая. Непрекъснато задава въпроси с жална интонация. „Защо си сваля дрехите?“ „Защо се сърди на този мъж?“ На Хари му харесва, когато във филма Мелани Грифит остава по еротично бельо и заоблените й форми ясно се виждат, не като повечето холивудски кльощи, особено онази сцена, когато нахълтва в стаята и вижда приятеля си с някакво абсолютно голо момиче, което като нея уж беше италианка, но за разлика от нея нямаше амбиции да бъде дилър на Уолстрийт. Момичето го беше яхнало, дългото й голо бедро беше гладко като вътрешната страна на мидена черупка, а гърдите й с тъмни зърна останаха на екрана цели пет секунди. Има чувството обаче, че е гледал сюжета и целия фарс на историята на героя и героинята, търпеливо приближаващи се към сватбата, в някой филм преди четирийсет години с Кари Грант или Гари Купър и Ирен Дън или Джийн Артур. Когато Рой пита с висок глас: „Защо не си тръгваме?“ той с удоволствие излиза във фоайето с него, за да могат Дженис и Джуди да си догледат филма на спокойствие.
Двамата с Рой си поделят кутия пуканки и се опитват да играят някаква видеоигра, наречена Унищожителят. Винаги беше смятал, че има добри рефлекси, но не можа да уцели нито едно космическо чудовище, докато се движат насам-натам на екрана. Рой, който Хари трябваше да повдигне, за да вижда екрана, докато раменете не го заболяват от потръпващата му, извиваща се тежест, не се справя по-добре.
— Е, Рой — заключава той, когато поуспокоява дишането си — ако зависеше само от нас, светът щеше да е превзет от космически чудовища.
Момчето, вече посвиквало с дядо си, се притиска в него, дъхът му мирише на масло от пуканките, от което на Хари му се повдига: тънката струйка детски дъх му напомня за малкия вентилационен отвор над седалките в самолетите.
Когато тълпата излиза от салон 3, Дженис обявява:
— Мисля, че имам нужда от работа. Няма ли да ме харесваш повече, Хари, ако бях работещо момиче?