— О, боже, не — прекалено бързо отговаря тя в тишината, настъпила, след като една дълга ниска вълна, следвана от друга, се разбива в пенест, искрящ гребен на плажа и разгонва механично подтичващите бекаси. — Не сме готови за други деца.
— Не сте готови… — повтаря той, несигурен накъде да продължи.
Тя му помага, гласът й звучи в ушите му, докато гледа втренчено към Залива. Не смее да обърне глава и да погледне босите й ходила, порозовелите им кокалчета и обелен лак, и дългите й крака, повдигнати на шезлонга, разкривайки контрастиращи бели участъци от еластичния бански на чатала и нежна плът отдолу. Тези нови бански костюми не скриват особено задниците на жените. Тя признава на Хари:
— Не смятам, че се грижим достатъчно добре за двете деца, които имаме, в състоянието на Нелсън.
— Наистина, как е той? Изглежда много нервен и разсеян.
— Точно така — прекалено ентусиазирано се съгласява тя. Това е всичко, което казва. Една вълна се разбива на пясъка. Затворила се е в себе си. Изчаква го да отгатне причината.
— Мрази представителството на „Тойота“ — предполага той.
— О, той би се оплаквал и ако продаваше ягуари — отговаря Пру. — Нищо не може да го задоволи в неговото състояние.
В неговото състояние. Явно тайната се крие в тази фраза. Да не би горкото хлапе с този блед вид да умираше от нещо, от левкемия, като онова момиче в „Любовна история“? Или от СПИН, с който се беше заразил някак си — на Хари не му се мислеше как, — като непрекъснато се мотаеше с компанията на онзи педал Слим и новия му счетоводител Лайл. Всичко това обаче му се струва далечно като онези острови, където пиратите са криели златото си, а богаташите са ловели херинга, просто едно удебеляване на хоризонта от неговия ъгъл, около метър над нивото на морето. Не може да се съсредоточи с това силно слънце над главата. Май трябваше да си вземе шапка, да предпази бледата си шведска кожа на лицето, но винаги беше смятал, че шапките му стоят смешно, и без това главата му беше прекалено голяма. Рой е напълнил кофичката и внимателно, като се има предвид, че беше само на четири, я обръща надолу и я повдига. Очаква да види един пясъчен Гарфийлд, но формата му е прекалено сложна и фигурката се разпада от едната страна. Лоша идея са тези сложни форми. Придържай се към простите замъци и остави децата да проявят въображението си. Хари се престрашава, говорейки на въздуха, без да смее да обърне глава към чатала на Пру и онези безименни местенца, разкриващи се от начина, по който си е вдигнала краката.
— Никога не е бил особено щастлив като дете. Явно, двамата с Джен сме виновни за това.
— Той определено е готов да ви хвърли вината — признава Пру с равния си охайски акцент. — Но не смятам, че трябва да го окуражавате, като се самообвинявате.
Думите й, както когато обясняваше за холестерола онази вечер, му се струват неприятно специфични, като козината на животно, която е по-груба и остра, отколкото си си представял.
— Аз лично не бих позволила — твърдо казва тя — на мое дете да ме обвинява.
— Не знам — колебае се Хари. — Подложихме го на доста безумни сцени в края на шейсетте.
— Краят на шейсетте бяха такива за всички — безумни — казва Пру и отново започва онази сурова полумедицинска лекция. — Като продължавате да приемате вината, която ви приписва, двамата с Дженис му пречите да порасне. Не е ли редно всеки на трийсет години сам да бъде отговорен за живота си?
— Знам ли? — отговаря той. — Така и не разбрах кой е отговорен за моя.
И той се отблъсква от вдлъбнатината, оформена от тялото му в топлия пясък, но не преди да хвърли един поглед към онази ивица опънат плат, от двете страни на който се вижда нежната кожа на Пру, която никога не е била излагана достатъчно на слънце, за да се покрие с лунички. Малката Джуди се е върнала от плуването, червената й коса е слепена към черепа й и морскосиният й бански е прилепнал към малките й като карфички зърна.
— Обеща ми да дойдеш след една минута — подсеща го тя, докато водата се стича по лицето й и застива върху миглите й като сълзи.
— Вярно — съгласява се той. — Хайде да плаваме!
Той се изправя и флоридският бриз изпълва всяка гънка от кожата му, като че ли е онова хвърчило на плажа. Усеща се висок под далечното синьо небе, елементите се сипят около него — вода и пясък, и въздух, и огъня на слънцето, субстанции, щедро изсипани в огромни количества, и въпреки това не могат да запълнят безграничното пространство — и разбуждат у него някакво старо животинско безразсъдство. Кожата му, сърцето му не могат да се наситят.