— Сложи си спасителната жилетка — казва той на внучката си.
— С нея се чувствам дебела — спори тя. — Не ми трябва, мога да плувам с километри, честно. В лагера преплувахме цялото езеро и обратно. Когато се умориш, просто се обръщаш и се отпускаш по гръб. В солена вода е още по-лесно.
— Сложи си я, миличка — повтаря той спокойно, доволен, че неговата кръв се е научила да се освобождава от нервния елемент, който винаги го е плашел. Слага си жилетката и самият той се чувства брониран и женствен и, както казва детето, дебел. Краката и ръцете му не са надебелели много, натрупал е само в лицето и таза. Когато се бръсне сутрин, сякаш маха цели декари пяна, а когато зърва отражението си в профил в някоя огледална повърхност в Делеон, направо се изненадва от този висок блед мъж, натъпкан с пух.
— Наблюдавай ни — казва той на Пру, която е станала, за да придаде тържественост на отплаването им. Въпреки че е полугола, тя му помага да издърпа корпуса към плискащите се в брега вълни. Усмирява плющящото платно, което иска да завърти гика, докато той избира въжетата, които бяха по-заплетени, доколкото си спомняше от онзи път преди години, когато плава в Карибско море със Синди Мъркет в черен бански, и наглася руля. Повдига Джуди да се качи. Малкият Рой вижда, че сестра му се кани да ходи някъде без него, и се разплаква. Нагазва в морето, но една вълна го събаря. Пру го вдига и го подпира на хълбока си. Въздухът е толкова прозрачен, че всичко изглежда като изрязано, с онзи виолетов ореол, който се вижда по филмите, където пейзажът е фалшив. Хари навлиза до кръста, за да избута лодката навътре, и се повдига върху нея, ожулвайки прасеца си в кнехта, и се хваща за въжето, вързано за алуминиевия гик. Как беше казала Синди, че се казва това найлоново въже? Шкот. Сладката Синди, каква кукличка беше навремето. Той изправя руля и опъва платното. Лодката се спуска и пори вълните една по една, докато лекият бриз откъм сушата, в неестествената тишина, която вятърът носи, отдалечава лодката от твърдостта на земята, от плажа, от Пру с изрязания си бял бански, която още държи на хълбока си ревящия Рой.
Джуди се е разположила от неговата страна на мачтата, готова да бутне кила в процепа. Хари седи неудобно върху мокрия стъклопласт с подвити крака, едната му ръка е зад него върху румпела, а другата стиска шкота. В съзнанието му започва да се оформя картина от указателни стрелки, блестящият вятър издува гънките на високо вдигнатото платно. Някаква възбуда се спуска в ръцете му и се разперва като ветрило към хоризонта и зенита. Като ножица, беше казала Синди, и в него се надига чувство на невидима канализирана сила.
— Кила долу — командва той, най-накрая капитан, на крехката възраст от петдесет и пет години. Ожуленият му пищял го щипе, а задникът му в тънкия мокър бански се жули в голия стъклопласт. Той е толкова по-тежък от Джуди, че носът на кухия корпус на лодката се надига. Вълните стават по-големи, подръпването на платното по-грубо, а водата по-мръсно зелена, отколкото в живите му спомени за онова карибско приключение в самото начало на това десетилетие.
Въпреки това спътницата му е щастлива, лицето й е напръскано с капчици вода. Тънките й ръчички стърчат от матовочерната спасителна жилетка, кожата й е настръхнала и цялото й тяло тръпне, погълнато от движението, от новото, от стихията на природата. Заека поглежда назад към сушата. Сгряна от слънцето, Пру е само един раздвоен силует на фона на ярката светлина на плажа. След минута няма да може да различи фигурата й от останалите преплетени фигури по пясъка, неясно отпечатана азбука от силуети. Дори хотелът се е смалил в увеличаващото се разстояние, висока плоча сред много други хотели и блокове, докъдето му стигат очите, в която и да е посока по протежение на тази част от крайбрежието на Флорида. Силата, която открива в ръцете си да променя перспективата, тежи в гърдите и стомаха му. Гледката на малките триъгълни платна навътре в морето, докато двамата с Дженис шофираха по крайбрежието или ходеха до банката в Делеон, не го беше подготвила за необятността на перспективата, както гледката на мъже по покривите или върху някое скеле не беше достатъчна, за да предаде сграбчващия страх и омекването на коленете от ходенето по греда на такава височина.
— Слушай, Джуди — казва той, опитвайки се да скрие всеки нюанс на страх в гласа си, и в същото време да говори високо, да не би заслепяващият простор да погълне целия смисъл на думите му, — не можем да плаваме все в тази посока, защото ще стигнем до Мексико. Това, което ще се опитам да направя, се нарича смяна на посоката. Когато ти кажа — знам, че звучи глупаво, — но когато ти кажа „Променяме посоката, към подветрената страна“, навеждаш глава и се държиш здраво, за да не се плъзнеш зад борда, когато лодката се наклони. Готова ли си? Променяме посоката, към подветрената страна.