Малката Джуди сбръчква носле и казва:
— Срамота, дядо пак е ял някакъв десерт. Усетих го, нещо с фъстъци, сигурна съм. Даже има малко залепнало по зъбите. Срамота.
Той се засмива на това обвинение, на точността му и на пенсилванско-холандския начин, по който момичето беше произнесло „срамота“. Местните диалекти вече бавно отмират, но децата имитират възрастните с абсолютна точност. Джуди сигурно е дочула как Нелсън и Пру, а вероятно и Дженис, обсъждат теглото му и провалените диети. Ако го обсъждат, значи здравословният му проблем е по-голям, отколкото смята. Явно, изглежда зле.
— Ужас — казва той засрамено. — Вече нищо не мога да скрия от вас. Пру, как се отнася светът с теб? — и той се навежда да я целуне по бузата.
Снаха му го изненадва, като го целува право в устата. Извитите й надолу устни сякаш са изпълнени с огорчение, но целувката й отеква в него топла, мека и пухкава като възглавница. Някогашната слаба, прегърбена фигура, бременната приятелка католичка на Нелсън от Охайо, секретарката в университета Кент на име Тереза Лубел се беше промъкнала в живота им и изведнъж се беше превърнала в преносителка на гените му във вечността. Пру е наедряла, без да изглежда дебела, от онова далечно лято, когато я видя за пръв път в сенчестата къща на мама Спрингър. Сякаш невидими лостове леко бяха раздалечили костите й и нов слой калций се беше вклинил в тях. Кожата нежно се беше разпънала, за да ги побере, и сега тя изглеждаше по-едра. Лицето й, някога тясно като на Джуди, сега на моменти прилича на сплескана маска. През годините, в които се бе превърнала в корава съпруга и майка, тя беше позволила да отрежат дългата й права коса и да я накъдрят на рунтави криле малко като прическата на Сфинкса. Беше си облякла лек кариран костюм, измачкан от трите часа път и грижи по децата. Под материята от триизмерни ромбове и квадратчета в черно, кафяво и бяло налетите й бедра и рамене изглеждаха още по-едри. През рамото й е преметната синя пътна чанта, а в ръцете си стиска сиво вълнено палто, две детски якета, няколко гланцирани детски книжки, илюстрирани по сутрешни телевизионни предавания, парцалена кукла с изпъкнало бежово лице и надут гумен динозавър. Ръцете й са големи, със зачервена, напукана кожа на кокалчетата. Ръцете на майка му бяха такива от пране и миене на чинии. Защо ръцете на Пру бяха станали такива във времето на технологиите? Той стои втренчен в нея, замаян от целувката й. Това, че имаше жена и деца, навремето скоро му беше писнало, но той не престана да се радва на факта, че имаше снаха. От плът и кръв.
Тя казва, за да прикрие първоначалното неудобство от срещата им:
— Добре изглеждаш, Хари. Слънчевият Юг ти се отразява добре.
Какво означаваше тази целувка по устата? Леката й настойчивост? Някакво тъжно съобщение. Двамата с Нелсън така и не си паснаха напълно.
— Май само ти мислиш така — отговаря той и хваща чантата на рамото й. — Дай да ти помогна с тоя багаж. Ще взема чантата — и започва да я дърпа.
Пру премества палтото и играчките, за да протегне ръка, и го пита:
— Мислиш ли, че е редно?
Хари се ядосва:
— Защо всички се държите с мен така, като че ли съм някакъв проклет инвалид? — все едно говори на въздуха. Дженис и Пру се прегръщат с фалшив ентусиазъм, а Нелсън крачи напред по дългия сив коридор със заспалия Рой на рамото. Хари с раздразнение забелязва, че Нелсън, явно, се е подстригал преди няколко дни, но бръснарят му е оставил от онези опашчици като опашка на плъх, която виси над яката му под уголемяващото се плешиво петно. На колко години си мисли, че е? На седемнайсет ли? Малката Джуди се мъчи да настигне баща си, но той не я изчаква и не поглежда назад. Момиченцето е достатъчно голямо, за да усети, че не трябва да жертва цялата си гордост и да хуква след него в хубавите си официални дрешки за из път. Облечена е с морскосиньо зимно палто над розова лятна рокличка, розовият й ръб се показва изпод палтото, а босите й крачета стърчат отдолу, по-дълги, отколкото си ги спомняше от ноември. Това, което го трогва обаче, е задната част на главичката й — лъскавата й морковеночервена коса е сплетена и вързана с ефектна колосана бяла панделка. В тази панделка има нещо от католическото възпитание на майка й, гиздейки девицата или малкия Исус, или който и да било за парада, сякаш отива на разходка из небето. Гладката косица на Джуди, подскачащата плитка, докато се опитва да не подтичва, послушният начин, по който носеше ефектната панделка, която майка й беше вързала, карат Хари да се усмихне. Ускорявайки крачка, той я настига, навежда се и казва: