Не успява да отблъсне от себе си румпела достатъчно решително и след няколко дълги секунди, докато Джуди се е свила на малко акробатично кълбо, въпреки че тикът вече е минал над главата й, те неуверено се насочват срещу вятъра, в някаква тишина, в която лениво звучи плискането на водата, и той има чувството, че се носят назад. Точно тогава някаква инерция, която не е успял да обере с плахото си движение, залюлява лодката отвъд линията на вятъра и платното нетърпеливо престава да плющи и мудно се издува по посока на хоризонта, докато се изпъва. Джуди вече не изглежда притеснена и се засмива, когато усеща как лодката пак дръпва напред по развълнуваните мътни води на залива. Лодката плава под прав ъгъл спрямо вятъра, успоредно на пъстроцветния плаж. В моментната им неподвижна пустота около тях ги беше приковала като че ли със стрели от всяко празно блещукащо ъгълче на въздуха и морето, но те избягват, тръгвайки напред и обръщайки пространството в своя полза: Заливът, лодката, вятърът, слънцето, което гори връхчетата на ушите им и изсушава пръските вода по настръхналите бледи косъмчета на ръцете им, създават малък затворен климат, някаква дупка с абсолютно точни условия, към които Хари постепенно се приспособява. Вече може да определи посоката на вятъра, без да примигва към избелелия ветропоказател на върха на мачтата, и инстинктивно усеща силата, която ръцете му контролират, точно както някога в баскетбола по време на кратко прекъсване след непозволено отнемане на топката или рикошет той виждаше действията си, без да мисли за околните, съотборниците му имаха грижата за тях, и топката отскачаше от таблото и влизаше в коша. Вече по-уверен, той отново сменя посоката и се насочва към далечно зелено островче с розова къща, сигурно беше голямо представително жилище, но отдалеч приличаше на ниска колиба, и дръпва платното, без да трепне, когато лодката се килва в новата посока.
Като примерен дядо, той обяснява действията си на Джуди, докато плават навътре, на теория и на практика, и двамата се изпълват с увереност от лекотата, с която тази играчка, на която се носят, може да бъде накарана да следва криволичеща линия напред и назад, предизвиквайки вятъра и водата, открадвайки частица от огромната им, проблясваща величина.
Джуди заявява:
— Искам аз да карам.
— Не се кара, миличка, както караш колело. Не можеш просто да я насочиш натам, накъдето искаш да отидеш. Трябва да се съобразяваш с вятъра, с посоката, от която духа. Но, добре, давай, пропълзи заднишком към мен и хвани румпела. Дръж лодката насочена към онова малко островче с розовата къща. Точно така. Браво. Сега леко се отклоняваш. Дръпни го малко към тебе, за да тръгне наляво. Това се казва ляв борд. Наляво се казва ляв борд, а надясно — десен борд. Сега малко ще поотпусна платното и когато кажа „Готови“, бутай румпела към мен колкото сили имаш и го задръж. Не се страхувай, реагира веднага. Готова ли си? Готова ли си, Джуди? Добре. Готови! Към подветрената страна!
Помага й да натисне румпела до края, ръчичката й не стига толкова далеч. Платното се отпуска и плющи. Гика нервно се люлее напред-назад. Алуминиевата мачта проскърцва в гнездото си от стъклопласт. В далечината някакъв товарен кораб лежи на хоризонта като монета върху висок барплот. Чайка с извити криле виси неподвижно срещу вятъра и накланя глава, за да ги огледа, като че ли иска да попита какво правят толкова далеч от своята стихия. И тогава платното се издува, Хари го подръпва, сложил ръка върху ръчичката на Джуди, и извърта румпела за нова маневра. Тежестта им върху кърмата надига предната част и лодката започва леко да се подмята. Плискането на вълните по корпуса се е запечатало в ушите му като някакъв вид глухота. Джуди лавира още няколко пъти, но като вижда, че няма нищо интересно, се отегчава. Детинската й прозявка е като цвете от безупречно бели зъбки (от химикалите, които вече слагат в пастите за зъби, тези хлапета никога няма да изпитат агонията, която беше преживял по зъболекарските кабинети) и извит в дъга плюшен език. Някой ден някой мъж ще се възползва от този език.
— Тук направо можеш да изгубиш представа за времето — казва Хари. — Но като гледам къде е слънцето, сигурно е около обяд. Трябва да се връщаме. Ще ни отнеме малко време, защото вятърът духа точно срещу нас. Нали не искаме майка ти да се притесни.