— Нали онзи мъж каза, че ще изпрати моторница.
Хари се засмива, за да отпусне напрежението от нежността, която изпитва към това съвършено момиче, рижо и светло и все още непомрачено.
— Това е само в случай на злополука. Единствената злополука, която ни се случва, е, че носовете ни изгарят на слънцето. Трябва да прибираме платната, казва се „лавиране срещу вятъра“ — държиш курс колкото се може по-близо до посоката на вятъра. Дай, аз ще прибера платното, а ти се опитай да държиш лодката насочена към онзи хотел. Не този най-отдясно, а другия, до него, дето прилича на пирамида.
От разстоянието сливащите се тела по плажа са загубили цвета си, нюансите на банските си, и приличат на дълга сива ивица, вибрираща с мили по залива. Водата тук навътре е по-грозна на цвят — бледозелена над мътно жлъчно зелено — отколкото изглежда от брега.
— Дядо, студено ли ти е?
— Започва да ми става — признава той, — сега като го каза. Хладничко е тук на открито.
— Меко казано. Спасителната жилетка не те ли топли?
— Много е гадна и хлъзгава. Искам да я сваля.
— Недей.
Времето минава, вълните лениво се плискат, любопитната чайка ги наблюдава, но брегът сякаш не се приближава, и мястото, където Рой и Пру ги чакат, изглежда далеч зад тях.
— Хайде да сменим посоката — казва той и този път с растящото отегчение на детето и собственото си желание да се прибере и да сложи край на това приключение, се опитва да се обърне според посоката на вятъра прекалено остро. Внезапен полъх долита от неочаквана посока, откъм ниските пиратски острови вместо направо откъм брега, и вместо платноходката да застане под остър ъгъл спрямо посоката, която държаха, тя се накланя и не иска да спре да се накланя, докато не изгубва стабилността си във водата и в синия въздух. Мачтата минава определена точка под слънцето и неумолимо, като че ли бутната от зла гигантска ръка, се прекатурва странично в залива. Заека усеща огромното си тяло и малкото жилаво телце на Джуди да падат надолу с краката във водната бездна. Той все още стиска въжето в юмрук и ожулва още веднъж пищяла си в някакъв ръб. Смъртоносно плътна и студена стихия обгръща главата му в зелена тъмнина, в която той не може да си поеме въздух и която притиска устата му и очите му и след това избледнява и го пуска на въздуха, към слънцето и зловещата тишина на прекъснатото движение.
Мозъкът му проумява случилото се. Спомня си, че тогава Синди беше застанала на кила и платноходката се беше изправила, запращайки с мачтата си дъги от капчици към небето. Значи няма проблем. Обаче има нещо странно, ужасяващо странно. Джуди. Къде е?
— Джуди — провиква се с глас, който не прилича на неговия, тук между тези хоризонти, без твърда почва под краката му и с вълните, които се плискаха в лицето му с игрива злоба. Корпусът на платноходката се беше преобърнал на една страна и хвърляше тясна сянка, а раираното платно се беше разпростряло над водата като разноцветна нечиста пяна.
— Джуди! — Сега гласът му принадлежи изцяло на празния въздух, на висините на ужаса; той извиква толкова силно, че нагълтва вода, потопеното му тяло не му предлага платформа, от която да се провикне; горчиво разтопено олово се излива в гърлото му вместо въздух, а туптенето на сърцето му се слива с притеглянето и надигането на морето. Кашля, докато от очите му не потичат сълзи. Няма я. Вижда само мръснозелените вълни, разлюляната вода, нефритенозелена, където слънчевите лъчи се процеждат пред жлъчно зеления горен слой. И тънки, насочени на запад облаци, показващи промяна във времето. И кухия безмълвен корпус на платноходката, която се надига до него. Ужасно му се пикае и като че ли го прави.
От другата страна. Сигурно е там. Той и лодката, и платното заемат само няколко квадратни ярда, но това разстояние му се струва огромно и създадено специално срещу него. Трябва да се гмурне под корпуса, бързо. Всяка секунда нещо потъва. Спасителната жилетка го държи над водата, но и му пречи. Подводните течения се носят срещу него. Никога не е бил добър плувец. Въздухът, светлината, водата, тишината, всичко се блъска в главата му с унищожителна безпощадност. Дори в този момент на тежко осъзнаване има място за доживотното му, животинското му отвращение да потопи главата си под водата, което бе изпитвал през целия си живот, и за мисълта, че то не прави нищо още една секунда, нещата чудодейно ще се оправят и усмихнатото личице на момичето ще се покаже с искрящи капчици солена вода по миглите. Но обедното слънце му казва сега или никога, и нещо свещено в него му вика, че всичко може да бъде спасено. Той отваря уста и панически си поема въздух през ситото на болката в гърдите му, и се опитва да се гмурне в непрогледния мрак, където не вижда нищо и не може да диша. Главата му опира в нещо твърдо, докато ръцете му бавно опипват за закачено телце, но не намират дори изпъкналост, на която то би могло да се закачи. Опитва се да изплува. Стъклопластът притиска гърба му като кожа на акула, а клатещият се румпел одрасква лицето му.