— Джуди! — Когато извиква името й за трети път, вече се задавя, глътките вода извикват пред очите му кръгове като на дъга след дъжд, когато поглежда право към слънцето. В този момент лодката бавно се завърта, променя положението си спрямо слънцето, и сянката, която хвърля във водата, се измества.
Под платното. Сигурно е под платното. Изглежда огромно във водата, дълъг найлонов покров с диагонални ръбове, зашит номер и силует на риба. Трябва да го направи. Вътрешностите му изгарят от разяждаща вина, отново се насилва да се гмурне в мръснозелената глина, където изпуснатите от него мехурчета въздух са като бижута. Опитва се да се провре напред въпреки лепкавия плат върху гърба си. В този тунел той напипва змия, гъвкав отпуснат крайник, който изпада в паника от допира му и се опитва да го задуши и да го повлече надолу на по-надълбоко. Одрасква ухото му, главата му се надига под платното и в очите му нахлува бяла филтрирана светлина. Усеща тайнствен влажен найлонов мирис, но няма как да си поеме въздух. Тялото му конвулсивно се опитва да се освободи от този гроб; той рита със затворени очи, ръба на платното най-накрая се отърква покрай давещото му се лице и той е издърпал Джуди към светлината.
Медночервената й коса блести на няколко сантиметра от очите му, вижда лицето й като размазано петно, но тя е жива. Непрекъснато се извива и се опитва да се покатери върху него, и сключва ръцете си около главата му. Тялото й е топло под хлъзгавата ледена кожа. Тъмна вода постоянно влиза в очите и устата му, като че ли внезапно появил се паяк се провира между него и слънцето. Протяга се и сграбчва алуминиевата мачта с дългата си бяла ръка и въпреки че тя потъва още повече от допълнителната им тежест, платното и кухият корпус не й позволяват да потъне напълно. Хари си поема въздух и с два тласъка достига горния край на мачтата, който не е потопен във водата. Радостта, че Джуди е жива, притиска сърцето му, ликуване, което пристяга и ритмично го пробожда, като ръка, която прави упражнения, стискайки и отпускайки топка за тенис. Пространството в тялото му се е смалило и докато се държи така, той трябва да поема глътки въздух в болезнен наплив на кръв. Джуди продължава да виси на врата му и да кашля, изкашляйки вода и страх. Грубото движение на телцето й изтръгва силна болка от слабите му, изтормозени гърди, където нещо живо пърха и го пробожда. Има чувството, че сред всичката тази морска вода гърдите му са като стъкленица, съдържаща обезпокоена сепия.
Сигурно е минала минута от падането им. След още една минута тя си поема достатъчно дъх, за да се опита да се усмихне. Бялото на очите й е червено от сълзите, които излязоха, докато кашляше. Издълженото й личице блести като напръскано с блестящ прах. Точно тогава лодката бавно се завърта и главите им се оказват в тясната студена ивица сянка, която корпусът хвърля. В очите му, пребледняла от страх и останала без дъх, тя прилича по-малко на Пру, отколкото на Нелсън, с нежни кости и бяла гушка, със сенки под очите, като че ли е прекарала безсънна нощ.
Въпреки че под водата гърдите продължават да го болят, той успява да говори:
— Хей — казва й. — Ох, какво точно се случи?
— Не знам, дядо — любезно му отговаря Джуди. При тези думи тя получава нов пристъп на кашлица. — Когато изплувах, над главата ми беше това нещо и когато се опитах да плувам, нищо не ставаше, не можех да изляза изпод него.
Той осъзнава, че страхът й има граници; тя си мисли, че тук навътре не може да я сполети нищо по-драстично от известно неудобство. Тя притежава детинско чувство за безсмъртие и той е неговият пазител.
— Е, оправихме се — тежко диша той, — нищо ни няма.
Освен болката, която не стихва и се спуска към ръката, сграбчила мачтата, за дишането му има предел, и някъде по-надолу усеща позив за повръщане, може би от морска болест, и всичкото това обгърнато от някаква слабост, от дълбока нужда да си почине.