— Боли ли те нещо?
— Естествено. Ухото ми, дето ми го дърпаше. И крака, дето си го ожулих. — Иска да я разсмее, но тя го изучава с грейналите си като звезди очи, с ненамаляваща сериозност. Колко странни са децата, мисли си Заека с неестествено прояснено от болката съзнание: оформени като нас, туловище и крака, и уши, и всичко останало, но в техен собствен размер — малки хора, създадени за една по-добра, но и по-малка планета! Джуди го гледа несигурно, не знае дали й говори сериозно, като вчера, когато изяде фалшивите фъстъци.
— Стой там, където си — казва й той. — Не клати лодката. Както казват.
Румпелът е странно голям в ръцете му, найлоновото въже неестествено грубо и дебело. Трябва да се справи. Лодката се носи неуправлявана по вятъра. Какво беше казала Синди за това? В окови. Той е в окови. Размърдва румпела по-грубо на едната страна и по-лекичко на другата, за да усети вятъра, и плахо издърпва платното, страхувайки се, че гигантската ръка пак ще ги преобърне. С изненада вижда, че в залива има и други платноходки, и двама младежи на водни ски, свирепо скачащи по вълните на такова разстояние, че виковете им и пляскането по водата достигат до ушите му със закъснение. Слънцето е минало зенита и грее във фасадите на високите хотели. Прозорците им проблясват, приличните им на гребени балкони изпъкват, тълпата по плажа трепка, друго хвърчило се е присъединило към първото. Водната повърхност между тях и брега искри под ударите на косите лъчи на слънцето, искри. Заека усеща хлад по съхнещата си кожа. Чувства се изпълнен със сива тревога, която иска да просмуче отрова през порите му. Изпъва крака пред себе си и се обляга на лакът в полулегнало положение. Ако не беше на това място, щеше да се отдаде на съня, но трябваше да достави това дете обратно на света, невредимо.
Говори бързо и ясно между пробожданията, за да не се налага да повтаря:
— Джуди. Ще се опитаме по най-внимателния начин да сменим посоката на два пъти и да стигнем до брега. Може да не е точно на мястото, където ни чака майка ти, но важното е да стигнем сушата. Чувствам се ужасно изморен и ме боли, и ако заспя, веднага ме събуди.
— Да те събудя ли?
— Не се притеснявай толкова. Това е забавно приключение. Всъщност ще ти възложа една весела задачка.
— Каква? — Гласът й се е изострил, вече усеща, че това не е забавно.
— Попей ми. — Когато пристяга платното, сякаш пристяга нещо вътре в себе си, болката се стрелва нагоре по меката вътрешна част на ръката му до лакътя.
— Да ти попея ли? Не знам никакви песни, дядо.
— Всеки знае някоя песен. Какво ще кажеш за „Греби, греби на твоята лодка“?
Той импулсивно затваря очи, подчинявайки се на животинския инстинкт да пропълзи в някоя пещера с болката си, а тънкото й гласче над плискането на вълните и проскърцването на мачтата колебливо подхваща думите на песента, която пееше във втори клас, по времето на късите панталони от рипсено кадифе и вързаната на опашка коса на Маргарет Шулкопф, и на целите обувки с копчета. Съзнанието му се включва, но не може да задвижи гласните му струни. Надолу по реката, весело, весело, весело…
— Животът е една мечта — завършва Джуди.
— Браво — казва й той. — Ами „Мери имала малко агънце“? Учите ли я още в училище? Какво, по дяволите, ви учат сега в училище? — унижението е развързало езика му, както примитивната му нужда да псува и скритото му политическо възмущение. Продължава, за да не изглежда разтревожен пред внучката си и за да докаже, че е в добро настроение и жив. — Знам, че в науките сме последната дупка на кавала, нали във вестниците непрекъснато го пишат. Да благодарим на Бога за азиатците. Без ония китайски и виетнамски бегълци щяхме да сме нация от пълни идиоти.
Джуди знае „Мери имала малко агънце“ и „Три слепи мишлета“, и текста на „Фермера от долчинката“ до това място, където жена му взима една крава, но по-нататък и двамата не помнят думите.
— Хайде да изпеем „Три слепи мишлета“ още веднъж — заповядва й той. — Виж как бягат. Мишката гони жената на фермера…
Тя не подема стихчето и гласът му замира. Курсът им е право на север, към Сарасота и Тампа и островите на богаташите, където навремето са се криели пирати, но хората по плажа вече не приличат толкова на сива ивица, цветовете на банските им проблясват малко по-близо и той различава измъчения полет на хвърлена волейболна топка. Напрежението в гърдите му се е увеличило и към гаденето се е прибавило и непреодолимо желание да отиде по нужда. Опитвайки се да си представи своя истински живот, живота с прости удобства и скромни предизвикателства, който беше изоставил, когато краката му се отделиха от пясъка, в съзнанието му на преден план изниква розовата порцеланова клозетна чиния в апартамента им с подхождаща на цвета дъска и малката купчинка „Консюмър Репортс“ и „Таймс“, чакащи на долния рафт на боядисаната в бяло бамбукова масичка, върху която Дженис си държеше козметиката, точно до розовата мивка. Сега му се струваха като късче от рая.