— Дядо, не мога да се сетя за други песни. — В зелените очи на детето, по-зелени от тези на Пру, се прокрадва паника.
— Не спирай — изръмжава той, опитвайки се да се сдържи. — Ти караш лодката.
— Не е вярно — успява да изкара една крива усмивка тя. — Вятърът я кара да се движи.
— В шибана грешна посока — отговаря й той.
— Грешна ли е? — изплашена пита тя бързо.
— Не, шегувам се. — Както когато жестоко й стисна ръката вчера. Трябва да престане. Когато около тебе растат деца, трябва да се държиш на положение. — Добре сме си. Хайде да сменим посоката, готова ли си? Наведи глава, миличка.
Повече никакъв моряшки жаргон. Той дръпва силно румпела, лодката се залюлява, платното се отпуска, слънцето грее през пролуката от тишина, удряйки водата така, че тя искри. Предната част се насочва по някаква въображаема линия, платното отначало колебливо и след това решително се издува и те поемат в друга посока, на юг към най-отдалечения стъклен хотел и Неапол и друга група богаташки острови. Усилието и тревогата от маневрата изтръгват такава болка от гърдите му, че очите му се насълзяват. Въпреки това, дълбоко в себе си, се чувства добре. Доволен е, че небесният му враг най-накрая го е открил. Усещането за гибел, обзело го през последните няколко дни, се е кондензирало в действителност, както облаците се кондензират в дълго чакан дъжд. С нещастието идва и някаква светлина, някакво облекчение: огромни части от живота ти са отрязани, внезапно игнорирани. Тялото ти се превръща просто в багаж, който трябва да бъде предаден в други ръце. Изпънат върху дека, той е като прикован към основите на действителността. Усещането за натиск, за непоносима тежест в тялото му вече е придобило определен ритъм, чудати тласъци, като че ли маховик се е откъснал от буталото си. Болка, над която за момент можеш да надигнеш глава. Притеснява го повече дишането му, както и чувството, че достъпът му до въздуха е през малка цепнатина, която може да бъде запушена от частица слуз. По-притеснително дори от дишането, което ако забравиш за момент, като че ли става по-лесно, е бъркотията в корема му, мазното сиво гадене и желанието да повърне и да се изходи; усилието да се сдържа, и лепкавата пот, вледеняваща кожата му на вятъра, която слънцето бързо изсушава.
— „Пляс, пляс, къпя се аз“ — пее Джуди със слабо гласче и думите отлитат, леки като перца — „в съботен захлас…“ — Минала е от детски песнички на телевизионни реклами, но знае само първите им няколко думи.
— „Страхотния вкус на Макдоналдс…“, „Мечтая аз да бъда кренвирш Оскар Майер, кренвирш ако бях, обичан бих бил, ах.“ После пее песничката на тоалетната хартия и онази „Стой до мен“ на стафидите от рекламата, после минава на „Мак камата“ на Рей Чарлз като човека на луната и после го уверява, че това, което искате, ние го имаме „Тойота, кой би искал нещо повече?“.
Все едно сменя каналите с дистанционното, тънкото й гласче се извисява и вятърът го носи назад към лицето му, очите му са затворени, докато съзнанието му крадешком надзърва в тъмнината на мъчителната, галопираща, несиметрично разположена болка в гърдите му и после отново ги отваря, за да види къде се намират и да провери платното, да опита илюзията на синьото небе и на твърдата му вяра, че гласът й носи платноходката към брега.
— „Кока-кола е това“ — пее Джуди — „най-свежият вкус на света.“
Трябва да смени посоката още два пъти, а междувременно внучката му е открила в себе си цяло богатство от песнички от видеофилмчета, които е гледала десетки пъти, класика за деца, които Заека беше гледал още в първоначалния им вариант в онези стари киносалони с арабски декори и дърпащи се плюшени завеси и огромни огледала във фоайетата. Песни за сбогом, „Потегляме да видим магьосника, вълшебния магьосник от Оз“ и „Раз, два, три, на работа иди“, после тъжни песни за разни неща в небето, които да отвлекат вниманието ни от Депресията, „Някъде отвъд дъгата“ и „Падаща звезда“. Представя си малкия Джими Крикет с бомбе и свит чадър на сгряния от лупата перваз на прозореца. Този Дисни, наистина направи голям удар.