Дженис казва:
— Нелсън. Ако ти дам дванайсет хиляди, ще се откажеш ли от наркотиците завинаги? — Мъчи се да срещне погледа му.
Очаква поне с готовност да обещае, за да пипне подаръка й, но момчето има дързостта, безсрамието да си седи и да каже, без дори да я погледне:
— Бих могъл да опитам, но не мога да обещая. Опитвал съм и друг път, заради Пру. Обичам коката, мамо. И тя ме обича. Не мога да го обясня. Добре ми действа. Кара ме да се чувствам добре, както нищо друго не успява. Както при банките. Ако им дължиш достатъчно, искат да те задържат в бизнеса.
Тя осъзнава, че плаче, без хлипане, само с дращещата болка в гърлото и мокротата по бузите, сякаш съпругът й спокойно признава любовта си към друга жена. Когато успява да възвърне гласа си и да проговори, казва достатъчно ясно:
— Е, тогава ще е глупаво от моя страна да ти помагам да се унищожаваш.
Той обръща глава и я поглежда право в лицето.
— Ще спра, естествено. Просто разсъждавах на глас.
— Но миличък, ще можеш ли?
— Лесна работа. Често карам по цели дни, без да се друсам. Няма абстиненция, това е едно от хубавите неща — няма повръщане, няма треперене, нищо. Въпросът е просто твърдо да решиш.
— Но ти решил ли си? Някак не мога да го усетя.
— Разбира се. Както казваш, не мога да си го позволя. Ти и татко притежавате представителството и аз съм вашият слуга на заплата.
— Това е единият поглед върху нещата. Другият е, че сме направили и невъзможното да ти осигурим свястна работа, да те оставим да движиш нещата, без да ти се месим. Баща ти ужасно скучае тук. Дори и аз малко скучая.
Нелсън рязко сменя курса.
— Пру никак не ми помага, да знаеш — казва той.
— Така ли?
— Смята, че съм мухльо. Винаги го е смятала. Аз бях начинът да се измъкне от Акрън, но сега вече се е измъкнала. Не получавам нищо от това, което се предполага, че един мъж получава от жена си.
— И кои са тези неща? — Дженис е искрено заинтригувана; никога не е чувала мъж да го каже достатъчно ясно.
Той прави сърдита, уклончива физиономия.
— Много добре знаеш — не се прави на наивна. Увереност. Обич. Да накара мъжа да се почувства велик дори и да не е.
— Може и да съм наивна, Нелсън, но не е ли вярно, че някои неща можем да направим за себе си само ние самите? Жените трябва да поддържат собственото си его, имат си собствени проблеми. — Ненапразно е посещавала женска група за дискусии тук, във Флорида. Чувства се достатъчно възмутена, достатъчно независима, че да стане, решително да отиде в кухнята и да отвори вратичките на бюфета и да извади бутилката с кампари и чаша за сок. Синьо-зеленият емайлиран часовник на печката показва 12:25. Телефонът на стената до нея иззвънява и така я стряска, че чашата подскача в ръката й и малко кампари се излива, воднисто червено, върху пластмасовия плот, като разредена кръв.
— Да… да… о, божичко…
Нелсън, седнал в ракитения фотьойл, планира следващия си ход и се чуди дали дванайсет бона не са твърде малко, по дяволите, със сигурност са по-малко, отколкото дължи, чува как майка му изрича думите със свито сърце, задъхано, и вижда по лицето й, когато затваря и се втурва към него, че нещата са се променили; че настъпва нов ред. Флоридският тен върху лицето на майка му е изчезнал и то е зеленикаво сиво.
— Нелсън — казва тя компетентно, като водещ по новините — Пру беше. Баща ти е получил инфаркт. Закарали са го в болницата. Връщат се директно, за да мога да взема колата. Няма смисъл да идваш и ти, не му разрешават други посетители, освен мен, и то само за по пет минути на час. В интензивното е.
Общинската болница на Делеон представлява няколко модерни ниски бели сгради, добавени към кремав център, построен през трийсетте години, с покрив от испански плочи и извити решетки на прозорците. Комплексът изпълва две пресечки от южната страна на Тамаринд авеню, което върви успоредно на Пиндо Палм булевард в продължение на един-два километра в северна посока. Дженис прекара по-голямата част от вчерашния ден тук, така че знае как да влезе в паркинга и кои от нарисуваните върху асфалта стрелки да следва, за да излезе от него, през остъкления мост за пешеходци на нивото на втория етаж, който ги отвежда над будките за билети за паркинга, над ивица изпълнен с хора асфалт и вътрешен двор, настлан с шестоъгълни плочи, с арки жив плет от олеандър, и оздравяващи пациенти в лъскави стоманени инвалидни колички, а после половин етаж надолу по едни стълби до фоайето, където посетители от най-различни раси дремят до спретнато стегнатите вързопи и найлонови торби за боклук, съдържащи цялото им имущество. Фоайето мирише на олеандър, урина и освежител за въздух.