Първоначално му е трудно да схване, че трябва да забавлява посетителите си, че не е достатъчно просто да си лежи и да приема появата им като поредния телевизионен канал. По време на рекламата, онази за Милър, в която едрият чернокож мъж повдига билярдната маса, така че всички топки уж се търкулват в дупките, той свежда очи към нетърпеливото личице на Джуди, светло и фино, часовников механизъм, чист от прах и ръжда, и й казва:
— Научихме се, нали Джуди? Научихме се как да завиваме.
— Като ножици — казва момичето, показвайки с ръце. — Буташ към платното.
— Точно така — казва той. А дали не беше в обратната посока?
Мисълта му е замъглена. Гласът му, носов и дрезгав, звучи чуждо; гърлото му сякаш е издрано. Направили са му нещо, след като го докараха в болницата, нещо свързано с кислород. Беше почти в безсъзнание, а след това съвсем в безсъзнание, благодарение на нещо, което са му дали в суматохата.
— Хари, какво казват лекарите за теб? — пита Дженис. — Какво става? — Седнала е на един стол до леглото му, някакъв нов вид тапицирана с винил инвалидна количка, като усъвършенствана версия на любимия кожен диван на Фред Спрингър. Придобила е онова притеснено изражение със сбръчкано чело, а устата й представлява глуповат процеп. В двуцветния си анцуг и големи маратонки „Адидас“ прилича на шампионка по боулинг от гимназиалната лига, лицето й е загрубяло от прекомерно излагане на слънце, с две малки бучки като кантове над скулите й. Нежната кожа под веждите й е започнала да се набръчква. Колкото повече остаряваме, с толкова повече хлътнатини и издутини се сдобиваме.
— Един от лекарите ми каза, че имам сърце на спортист. Твърде голямо. Тоест отвън твърде голямо, а отвътре твърде тясно. Мускулът е прекалено плътен. Оказва се, че сърцето не е като на картичките за Св. Валентин, както си мисли човек, а е мускул. Изпомпва с едно такова засукано движение, ето така. — Той показва на оскъдната си публика със свиване и отпускане на юмрука; удар, пауза, удар, пауза. Лицето на Джуди е хипнотизирано от екрана на сърдечния монитор, който той не вижда; но предполага, че усилието от тази малка демонстрация си личи на показваната там кардиограма. Дженис също я гледа, четирите очи лъскаво отразяват електронния зигзаг, а устата им отворени в идентични процепи тъмнина. Никога преди не е забелязвал някакъв признак на наследствена връзка между тях. Той продължава: — Искат да вкарат някаква боя в сърцето ми, като вкарат дълъг маркуч в някаква артерия долу на бедрото ми, така че да могат да видят какво точно става, но по принцип смятат, че поне една от коронарните артерии е запушена. Твърде много свински ребърца наред с всичкото блъскане по игрището, когато бях хлапе. Обаче няма проблеми. Могат да направят всякакъв байпас, вече ги правят всеки ден, просто е като да подмениш пластмасова тръба. Казват ми, че е удивително какви неща са се научили да правят през последните десет години.
— Ще ти правят открита операция на сърцето? — пита Дженис уплашено.
Юмрукът, онагледяващ сърцето, изведнъж натежава и размива контури; той бавно го сваля върху чаршафа до тялото си и за миг затваря очи, за да си спести гледката на притеснената си съпруга.
— Засега нищо. Може би по-късно. Просто като вариант. Друг вариант е някакъв катетър с балон в него, който някак си надуват, когато влезе в запушената артерия. Разбива плаката. Така го наричат, плака. Аз мислех, че плака е значката, която ти дават като спечелиш шампионата. — Заека постоянно потиска желанието си да се разсмее на неспособността си да сподели с Дженис възстановения от лекарствата покой в гръдния му кош, усещането, че най-после е достигнал спокойния център. Болкоуспокоителни, разредители на кръвта, транквилизатори, лекарства, разширяващи кръвоносните съдове, и диуретици навлизат на капки в организма му от системата над него, обагряйки болничния свят в розовите оттенъци на доброжелателство и весело настроение. Допада му постоянната суетня, посещенията за вземане на кръв и измерване на кръвното налягане, и проверката на апаратурата и системите, и шествието от лишени от мирис млади жени със стегнати тела в колосани памучни дрехи и цвят на кожата от всички континенти, които се грижат за безпомощната му плът с еротична смесица от благоговение и брутално снизхождение, с онова заучено изражение върху хубавите им лица като актриси или гейши. Както е замаян, малката му стаичка с бели стени му се струва като сцена, в която непрекъснато и най-изненадващо влизат и излизат актьори. Тъй като е полусамостоятелна, има си дори завеси, които закриват съседа му по легло, който тази сутрин мърмореше и повръщаше, и пъшкаше, но оттогава е потънал в мълчание, което би могло да е смърт. Но за Хари пиесата продължава и както си му е редът, влиза още един актьор.