Нагоре, нагоре; въздухът се разрежда, барометърът отчита разликата, часовникът започва да тиктака, докато уютният самолет се носи през тъмнината, а пилотът бъбри по радиото, докато лампите в пилотската кабина светят и примигват около него, а пътниците клюмат над питиетата си в отредените им пастелни синтетични кресла. Образът, като семенце във влажна почва, което най-после пробива обвивката си, кара Хари да осъзнае, че дори сега, докато лежи тук в тази антисептична бяла мъгла, оплетен в маркучи и кръвни връзки, и брак, той е точно като онези, към които бе изпитал такова съчувствие, падащи от взривения самолет: той също пада, безпомощно пропада към смъртта. Съдбата, която го очаква зад това було от медицински грижи е точно толкова категорична, колкото онази, посрещнала телата, падащи тежко върху мочурливата шотландска земя като чували за боклук, пълни с вода. Пляс, шляп. Тела, които се пръсват върху голф игрищата и обраслите с пирен пътеки на Локърби, просмукани с нощна тъма. Това, което ги е посрещнало, не се различава от това, което чака него. Реалността е връхлетяла върху тези пътници, докато са си седели и са режели пилето от самолетното меню, загърнато в сребристото фолио, или са дремели, докато от телевизора в ушите им е пеел Бари Манилоу. Същата тази ледена черна реалност връхлита и него; смъртта не е питомният любимец на живота, а звяр, който бе погълнал бебето Амбър, и бебето Беки, и всички онези студенти от Сиракуза, и завръщащите се войници, и ще погълне и него. Тя действително е там, под него, огромна като планета през нощта, гигантска и само негова. Неговата смърт. Единствено негова. Паренето в израненото му гърло се засилва и той се чувства почти задушен от ужас.
— Благодаря — дрезгаво казва на сина си. — Ще го прочета, когато тръгнете. Тия проклети араби. Притеснявам се да не изпуснете вашия самолет.
— Не се притеснявай. Все още имаме много време. Даже и мама не би се изгубила по пътя, нали?
— Карайте на изток оттук до шосе 75, а после на юг до отбивка 21. Шосето сякаш отива наникъде, но след четири-пет километра ще видите летището. — Хари си припомня собственото си пътуване по тъй странна магистрала, липсата на указателни табели, стъблата на палмите, тънки като струйка потекла боя, шоколадовата мацка с шапчица на стюардеса в червеното камаро с подвижен покрив, която караше опасно близо зад него, а след това дори не го погледна, с чипото си носле и издадените устни, и то му се струва нереално, облято във фалшива слънчева светлина като емайл, като онази жълта слънчева светлина, дето я правят с прожектори по телевизионните шоута. Тогава нямаше абсолютно никакви грижи. Намираше се в рая, а не го осъзнаваше. Усеща как тялото му се изпотява от страх, надушва собствената си пот, лепкава като тинята на дъното на кладенец, и вижда Нелсън, изправен там, окъпан в изкуствената светлина на света, който все още не се е сринал в смъртта, спретнат и напрегнат в белезникавия костюм, с който е облечен, вместо с дънковото яке, което носеше при полета за насам. Яката на ризата му пак е разтворена, така че прилича на комарджия, прекарал цяла нощ в залагания и свалил вратовръзката си в разгара на играта на покер. Беше тук близо седмица, а почти не бе видял слънце. Малкото петно на мустаците му дразни Хари, а хлапето постоянно привлича вниманието му върху него, като подсмърча и попипва долната част на носа си, сякаш надушва лепкавия страх на баща си. Той казва:
— Освен това, татко, забелязах, че случаят на Дейон Сандърс е избутан назад в спортните страници, а някъде в раздел Б има една статия за борбата с тлъстините, която определено ще те разсмее.
— Даа, тлъстините. Имам тлъстини даже и отвътре.
Това сякаш бе сигнал синът му да добие загрижен вид и да попита:
— Как си ти всъщност? — Лицето на хлапето леко побелява около устните, сякаш се бои, че баща му действително ще му разкаже. Прическата му също го дразни — къса отгоре и твърде дълга отзад, с тази жалка опашка. И малката обичка.
— Доста добре, като се има предвид положението.
— Чудесно. Този едър месест лекар със странния акцент излезе навън и говори с нас, и каза, че обикновено след първия инфаркт голяма част от хората не оживяват, а в твоя случай, поне за известно време, е просто въпрос на известна промяна в стила на живот.
— Този тип има нещо против чипса и хотдозите. Ако Бог не е искал да ядем сол и мазнини, защо ги е направил толкова вкусни?
Очите на Нелсън потъмняват и помътняват, както става всеки път, когато баща му споменава Бог. Разговорът постоянно заяжда, не може да потръгне, Хари непрекъснато си мисли как пропада, хлапето е като тежест върху гърдите му. Хайде, казва си, опитай. Само веднъж се живее.