— Ти, малко лайно такова, можеше да убиеш собствения си дядо — обяснява Нелсън на гърчещото се дете, след като се бе наложило да го издърпа, ритащо, изпод леглото.
— Я виж кой преувеличава — казва Хари. — Не е толкова лесно да ме убият. — И започва да си вярва.
Рой, побелял около устата точно като баща си, възвръща гласа си и надава крясък, опитвайки да се изтръгне от хватката на Нелсън. По коридора към тях се чуват стъпките на забързаните сестри. Невидимият съсед внезапно простенва иззад бялата си завеса с бълбукащ стон, говорещ за дълбоко белодробно възпаление. Рой рита като уловена риба и уцелва Нелсън в корема; Хари неволно се подсмихва, странно е какво направи детето. С един замах, ловък е. Може би с четиригодишното си съзнание е помислил, че тръбичките са змии, лакомо впити в лицето на дядо му; може пък просто да е решил, че е твърде грозен, за да го гледа така.
Въпреки че ръцете му са заети, Нелсън успява да се наведе покрай мрежата от животоподдържащи системи и да целуне бузата на Хари с онази кратка целувка, която бе очаквал от Рой. Топло докосване на мустак. Бодване от морски таралеж. Водното чудовище зад завесата изпуска ново бълбукане, изхвърлено от дълбините стенание. Стреснати сестри влизат в стаята; бузите им са зачервени. Главната сестра се изправя над него със сплетените си восъчни къдрици като пълна купа с черни макарони или пакетчета миниатюрни фишеци.
— А, да — Хари се сеща да добави, докато Нелсън бърза да изведе своя врещящ, гърчещ се товар надолу по коридора, към Пенсилвания. — Честита 1989 година!
II.
Пенсилвания
Слънце и луна, изгрев и залез: вечните колела на природата, които във Флорида се въртят там, където плажът среща морето, в Пенсилвания са потиснати, смекчени, затаени, прикрити в дълбоко привичното. В онзи четвърт акър в Пен Парк, с който Дженис и Хари се сдобиха преди десетилетие, близо до съседната къща, построена от газобетонни блокчета, има плачеща череша, и му е приятно да се връща там, когато тя цъфти, около десети април. Дотогава и бейзболът се е преместил на север — Шмид тази година удари топката за два хоумръна в първите две игри, опровергавайки слуховете, че с него е свършено — на поляните на туфи е поникнал чесън. Магнолиите и дюлите са отрупани с цвят, а форзицията е цъфнала, радостните й свежи жълти багри зоват от всеки двор като внезапна проява на тайнствения жизнен сок, който тече във всичко живо. Червена мъгла изпълва напъпилите кленове на тротоарите и се прехвърля в горичките, които все още са оцелели тук и там, все по-оредяващи, в периферията на стари и нови строежи.
В първите дни след завръщането си Заека с удоволствие шофира из града, освежава паметта си и сам си причинява болка с призраците на старата му личност, които все още витаят почти на всеки ъгъл в района на Брюър. Улиците, по които бе играл като хлапе, все още са си там, въпреки че тролеите вече не минават. Железните мостове и жп линиите ръждясват в примката на околовръстното шосе, което сега заобикаля града. В средата на регистрационните номера на колите все още има оранжев девиз, но сега той гласи Пенсилвания е твой приятел, което винаги е намирал сантиментално, а още по-сантиментални са онези фалшиви номера, предназначени да се заканват върху предната броня, според които ИСУС е твой приятел. Кориците на телефонните указатели гордо пишат Несъединения щат Пенсилвания. Седнал зад кормилото на колата си, той се отправя към Маунт Джъдж, градът, в който бе роден и отрасъл, от обратната страна на Брюър спрямо Пен Парк. В тази подобна на крепост църква от пясъчник с различаващото се по стил ново крило, Евангелистката Лутеранска църква на Маунт Джъдж, бе кръстен и бе получил първото си причастие, в риза, която драскаше врата му сякаш бе колосана с луга. Пак тук, малко по-надолу по Сентрал стрийт, пред магазина за бонбони, който сега е фотокопирен център, за първи път се бе почувствал влюбен, в Маргарет Шоелкопф с нейните плитки и високи обувки. Беше усетил сърцето си изтръпнало и извисено над тротоарните плочки, като един от цепелините, които навремето се виждаха в небето; циментовите им квадратчета заемаха цели квартали далеко долу под литналото му детско сърце. Почти всяка къща в този грозноват квартал съхранява призрака на някой негов познат, който вече го няма. Празни за него като раковини в шкафа на колекционер, тези непретенциозни жилища с веранди с тухлени колони и мрачни предни салони не са се променили кой знае колко; даже донякъде бедняшките, залепени една за друга къщи, подобни на онази, в която той и Дженис живееха на Уилбър авеню в началото на брака си, са почти еднакви, катерят се по хълма като по стълба, въпреки че унилите им олющени стари фасади с цвят на животинска тор са дали път на по-скъпи материали, имитиращи грубо дялан камък, или дървена облицовка, по-гъста на някои къщи, отколкото на други, така че когато погледът се движи по редицата, леко скача нагоре и надолу по ръбовете. Хари винаги забравя това, което му е толкова трудно да си представи в равната Флорида — пъстрия живот, гротескната претрупана архитектура, далечните сини хълмове, които принуждават намиращите се на преден план островърхи къщи да се катерят и да се притискат от двете страни на улиците, заострените подпорни стени и стръмните склонове, увенчани с бодлив плет или с лехи с лалета; склонове, които все повече се култивират, но не на лехи, а се покриват с бръшлян или хвойна, така че да не трябва да косиш веднъж седмично с онези старомодни косачки с макара. Някои хора завързваха въже към дръжката на косачката си, така че да могат да я оставят да се плъзга, тракайки, надолу по моравата, а после да я изтеглят обратно. Заека се усмихва в колата си, припомняйки си онези стари косачки с дървени дръжки и отдавна починалия им съсед методист на Джексън Роуд, с когото мама се караше за косенето на широката половин метър ивица трева между циментовите алеи около къщите им. Старата двойка методисти бе купила къщата от семейство Зим, когато те се преместиха в Кливланд. Каролин Зим бе толкова хубава — като Шърли Темпъл, само че без трапчинката, по-скоро бе знойна като Деана Дърбин, но с тяло на малко момиченце, — че майка й и баща й се караха през цялото време, защото госпожата била ревнива, твърдеше мама. Той често чакаше до прозореца си в меката вечер, за да зърне Каролин, когато се съблича за лягане отвъд тясното въздушно пространство. Стаята му почти си спомня тапетите, които над радиатора бяха още по-пожълтели, лакираната лавица, върху която бяха наредени плюшените му мечета, голямата кошница, в която живееха спиците и главините за сглобяемите му въртележки и гумените му войници и оловните му самолетчета. Тази стая имаше почти осезаем мирис, напомнящ на мушама или боя върху нагорещен перваз, или на ванилия и индийско орехче, когато мама печеше сладкиш, който почти долавя и сега, но не съвсем, мирисът се крие в сенките, хлъзга се зад боядисания в сребристо радиатор с релефни щампи на неясни завъртулки по ребрата.