— Защо никога преди не съм ги виждал?
— Виждал си ги, Хари, сигурна съм. Садят ги от поне десет години вече. Имаше статии по вестниците. Мъжът на едно от момичетата в клуба е в Комисията за подобрения.
— Никога не съм виждал нещо подобно. Направо ме разби.
Тя се е захванала да направи къщата в Пен Парк отново уютна, чисти паяжините от зимата и полира Кьорнерското сребро, което майка й й бе оставила, и нетърпеливо се отдалечава от него.
— Виждал си, просто сега гледаш различно.
Иска да каже след инфаркта му. След като за малко не умря. Сега с Дженис донякъде се чувства като онези мъртъвци за които казваха, че се връщат да пазят оцелелите, живеят с тях невидими, като мишки в стените. Често тя сякаш не го чува или не го възприема на сериозно. Ходи на другия край на Брюър, на гости на Нелсън и Пру и децата им, в Маунт Джъдж, или да възобнови познанството си с приятелките си от крайградския клуб „Летящия орел“, където вече изравняват и подготвят тенис кортовете, а голф игрището вече е зелено и дори се използва. И си търси работа. Беше решил, че се шегува, след като гледа „Работещо момиче“, но не, почти всички жени на нейната възраст работели нещо — една от приятелките й от тениса е физиотерапевт, с невероятни мускули на ръцете и раменете, а друга, Дорис Еберхарт, която преди беше Дорис Кауфман, е станала експерт по диаманти и практически всяка седмица хваща автобуса за Ню Йорк и пренася напред-назад скъпоценни камъни за стотици хиляди долара, а някаква друга жена, която познава, работи в разрастващата се нова индустрия за премахване на азбест от домове и сгради, като например фабрики и училища. Като че ли няма край махането на стар азбест. Дженис си мисли дали да не се захване с недвижими имоти. Някаква приятелка на приятелка работела предимно през уикенда и изкарвала над петдесет хиляди годишно от комисионни.
Хари я пита:
— Защо не идеш да помагаш на Нелсън в представителството? Нещо там не върви като хората.
— Така не е интересно, да наема сама себе си. А и знаеш колко е чувствителен Нелсън, когато му се месим.
— Аха — защо ли?
Дженис знае всички отговори, сега, когато се е завърнала в тълпата от всезнайки в „Летящия орел“.
— Защото е израснал в сянката на доминиращия си баща.
— Не съм доминиращ. Ако питаш мен, съм балама.
— За него си. Доминиращ психологически. Определено си много по-висок. И беше чудесен спортист.
— Беше, именно. Чудесен спортист, на когото лекарите му казват, че трябва да се вози на количка за голф и да не се натоварва с нищо, освен бързо ходене.
— А ти не го правиш, Хари. Не съм те виждала да ходиш другаде, освен до колата и обратно.
— Поработвам в градината.
— Ако може да го наречеш така.
Харесва му към края на деня да излиза на двора и да отчупва мъртвите стъбла на миналогодишните цветя и да ги изгаря в разпален с днешния „Брюърски Стандарт“, огън. Когато пристигнаха, моравата отчаяно се нуждаеше от косене, а през март бяха пропуснали да отвият лехите с луковици. Кокичетата и минзухарите бяха поникнали и прецъфтели, докато са били във Флорида; сега зюмбюлите са в разцвета си, лалетата също са излезли, но главичките им са все още зелени и топчести. Заека чувства покой в онзи момент от деня, когато светлината отслабва и плачещата череша проблясва в сумрака, цветчетата й са като миниатюрни розови копчета, а женствените й, всеопрощаващи очертания с провиснали клони събират неонова бледност, докато сенките стават все по-дълги и влажни; завъртането на земята напредва още малко и последната слънчева светлина се задържа под априлското небе с неговите следи от самолети, няколко златисти снопчета, уловени в кичестата форзиция отвъд грамадната къща на съседите, построена от тесни жълти тухли, и в немощната канадска ела, и в най-високите рододендрони край дъсчената ограда, която се вижда от кухненския прозорец. Преди няколко есени Дженис бе сложила хранилка за птици на елата, въпреки че Дорис Кауфман или някоя друга клюкарка й бе казала, че е жестокост спрямо птиците да слагаш хранилка, след като няма да те има през зимата, пластмасова сфера, килната като Сатурн, и когато се сети, той я пълни със слънчогледови семки. Окачването на хранилки бе в стила на майка й, но никога не би хрумнало на Дженис, когато бяха по-млади и старата Беси все още бе жива. Гените ни продължават да се проявяват, додето сме живи. Хари усеща в устата си онази киселост, която го дразнеше в дъха на баща му. Бедният татко. Към края лицето му бе пожълтяло като изсушена кайсия. Беси закачваше хранилките все по жиците и стълбовете в задния си двор на Джоузеф стрийт, за да дразни катеричките. Червенолистият бук пред старата им спалня с жълъдите, които се разпукваха сами, по цяла нощ привличаше катеричките, твърдеше тя, приглаждайки скут, и полагаше длани върху коленете си, сякаш Бог бе измислил катеричките само за да я вбесява. Хари харесваше Беси, въпреки че го бе прецакала в завещанието. Така и не му прости за онзи случай през петдесет и девета. Умря от диабет и съпътстващите усложнения с кръвообращението в деня, след като принцеса Ди роди малкия принц Уилям. Последното живо нещо, от което се бе интересувала Беси, беше дали ще има нов крал на Англия — от това, и от делото Хиякли12, смяташе, че трябва да обесят момчето на стъпалата пред Капитоли, направо там, посред бял ден да го пуснат като луд, бе скандално. Старата дама бе ужасена, че накрая ще й ампутират краката, както на майка й. Хари дори си спомняше името на майката на Беси, Хана, Хана Кьорнер. Трудно бе да повярва, че след време ще е мъртъв като Хана Кьорнер.
12
През 1982 г. Робърт Хинкли прави опит за покушение над президента Роналд Рейгън, но е обявен за невменяем и пуснат на свобода. — Б.пр.