Хари й казва:
— Например не би трябвало да ям такива неща — солени ядки. Още повече орехи „макадамия“! Възможно най-вредното за мен, а и са ужасно скъпи. Тел, ти си лоша.
Това я смущава; жълтеникавата й кожа прави опит да се изчерви. Слабото й лице днес изглежда подпухнало, може би заради кортизона, който взима.
— Рони ги купува. Просто случайно имаме. Недей да ги ядеш, щом не бива, Хари. Не знаех. Не зная как да се държа с теб, мина толкова време.
— Две-три няма да ме убият — успокоява я той и от учтивост взима няколко ядки с пръсти. Късчета самородно злато, като миниатюрни, леки златни зрънца с кожа от сол. Особено му харесва как, когато подържи някое в устата си няколко секунди, а след това леко го подхване между облечените си с коронки кътници, то се разчупва на две половинки, а повърхността на разцепеното място е гладка като стъкло под езика му, като бебешка кожа.
— И кашу също — казва. — Второто, най-вредно нещо за мен. Още и печеното месо.
— Май си спомням, че точно печено харесваше.
— Обзалагам се, че има доста неща, които май си спомняш — казва той и отпива безвкусна глътка от диетичната кола. Първо махат кокаина, после кофеина, сега и захарта. Обляга се назад с малко кашу в шепата; печени ядки без мазнина с тяхното остро парване, жилването на отровата, която обича. Седнал е в люлеещия се стол, боядисан в черно и нашарен с червени краски, и с плоска възглавница в червено и жълто, вързана върху седалката, за да не се размества, а тя, върху плюшения кафяв диван, но не е потънала в него, а някак е кацнала на ръба, коленете й са прибрани и опират във високия ръб на масичката. Правили са любов на този диван, който не е достатъчно дълъг, че да се опънеш върху него, но достатъчно дълъг, ако и двамата държат коленете си сгънати. В известен смисъл го предпочита пред някое от леглата, тъй като тя сякаш се чувстваше по-виновна и не толкова разкрепостена в истинско легло, легло, използвано от семейството й, и стеснението й се предаваше и на него. Ако преместеше масата, можеше да клекне до дивана, при което се получаваше съвършения ъгъл, за да целува путката й. Отново и отново, все по-дълбоко в нейната тъмнина, където нещо започваше да тръпне и да реагира, сам по себе си това беше някакъв край. Обожаваше, когато приклещваше лицето му между влажните си бедра като орех в орехотрошачка и свършваше. Чудеше се дали някой мъж не си беше чупил врата по този начин.
Някаква сянка преминава през лицето на Телма, трепване, сякаш с думите си я е препратил към спомените, към запечатаното като на фотографиите върху мълчаливия телевизор неповторимо минало. Всъщност бе искал да прозвучи успокоително, настанен в люлеещия се стол срещу единствения човек, който през последните десет години му бе давал само това, от което бе имал нужда. Секс. Храна за душата.
— Ти също — казва тя, очите й са сведени към нещата върху подноса, които не е докоснала — имаш какво да си спомняш, надявам се.
— Точно това правех. Спомнях си. Изглеждаш тъжна — казва той обвинително, присъствието му би трябвало да я радва, въпреки всичко.
— Някак не си съвсем същия, все още. Струваш ми се по-внимателен.
— Исусе, и ти щеше да си такава. Ще хапна още няколко ореха „макадамия“, ако това ще те зарадва. — Яде ги един по един и между дъвченето и наслаждаването на така гладкото разцепване на покритите с кожа зрънца в устата му й разказва за инфаркта си — за лодката, за Залива, за малката Джуди, за това, как бе лежал върху плажа, чувствайки се като медуза, за болницата, лекарите и техните съвети, за опитите му да ги следва. — Умират да ме срежат и да направят байпас. Но има един не толкова радикален вариант, към който може да се прибегне най-напред и трябва да се видя с един тип тук, в Сейнт Джоузеф, за да го приложим тази пролет. Нарича се ангиопластика. Слагат някакво балонче в края на катетър, дълъг поне един метър, и го промушват нагоре в сърцето от разрез, който се прави точно под слабините, в артерията, дето е там. Във Флорида ми направиха нещо подобно, само че вместо балонче вкараха някакви бои, за да видят как точно изглежда старото ми цъкало. Много странно преживяване: не те боли всъщност, но се чувстваш странно, някак поруган, докато ти го правят, а после дни наред се чувстваш отвратително. Когато ти вкарат боята, гръдният ти кош загрява все едно си във фурна. Дълбоко, усещаш го прекалено дълбоко. Все едно раждаш бебе, само че в крайна сметка няма бебе, само един куп лоши новини от компютъра за коронарните ти артерии. Все пак по-добре е от открита сърдечна операция, при която за ордьовър ти разрязват гръдния кош с трион — докосва средата на гръдния си кош и се сеща за гърдите на Телма, за зърната й, толкова съвършени за смучене, които чакат под блузата й, чакат го да направи крачката — и след това часове наред ти прекарват кръвта през някаква машина. Тоест през това време тази машина си ти. Ако спре, умираш. На един тип, с когото играя голф там, са му направили четворен байпас и му сменили клапа, че и пейсмейкър му сложили, така и така са го били почнали, и казва, че оттогава не е същият, все едно го е прегазил камион, а след това минал й на заден ход. Играта му, и тя е ужасна; така и не си възвърна формата. Но стига толкова, а? Кажи за теб. Как е твоето здраве?