— Как ти изглеждам? — Тя отпива от колата, но остава всички ядки в еднаквите им купички за него. Шарката им имитира бродерия, квадратни цветчета в синьо и розово.
— Според мен добре — лъже той — малко бледа и подпухнала, но така сме всички в края на зимата.
— Умирам, Хари — казва му Телма и вдига очи, за да може да срещне погледа й. Очите й са по-тъмни от тези на Пру, но са това, което наричат лешникови очи, които са го виждали целия, които го познават така, както могат женските очи. Съпругата непохватно те опипва в тъмнината; с любовницата се срещаш на ярката дневна светлина, направо върху дивана. Навремето се дразнеше, че членът му има качулчица и кожичката не е махната. — Бъбреците ми са по-зле, а дозата на стероидите не може да се качи повече. Имам такава анемия, че едва се влача из къщата да домакинствам, и се налага да подремвам всеки следобед — всъщност дойде точно посред времето ми за следобеден сън.
Той прави инстинктивно движение, стяга ръце върху облегалките на стола, за да се изправи, и гласът й се извисява сърдито.
— Не. Не си отивай. Да не си посмял. За бога. Не съм те виждала почти шест месеца, а после минава цяла седмица преди да си направиш труда да се обадиш.
— Телма, тя е тук, не мога просто да се запилея. Опитвах се да се аклиматизирам отново. Трябва да се щадя повече сега.
— Никога не си ме обичал, Хари. Просто ти харесваше факта, че аз те обичам. Не се оплаквам. Това заслужавам. Човек сам се наказва в живота, честна дума, така мисля. Получаваш точно това, което заслужаваш. Бог се грижи за това. Виж ми ръцете. Имах хубави ръце. Поне си мислех, че са хубави. А сега половината пръсти — погледни ги! Деформирани. Не бих могла да си сваля халката, даже и да исках.
Той се навежда напред така, че столът се накланя под него, за да разгледа протегнатите й ръце. Кокалчетата са подути и лъскави и някои от крайчетата на пръстите стоят под лек ъгъл, но нямаше да забележи, ако не му беше обърнала внимание.
— Ти не искаш да си сваляш халката — казва й. — Доколкото си спомням, ти и Рони сте залепени заедно с лепило. Май си спомням, че си ми казвала, че дори понякога ядеш лепилото.
Ръцете й са ядосали Телма, и той се бори, сякаш тя го обвинява за тях. Казва му:
— Винаги ти е било неприятно, че съм съпруга на Рони, въпреки че те обслужвах, когато и да поискаше. Но от къде на къде ще ти е неприятно, като ти самият си залепен плътно за Дженис и нейните пари? Никога не съм опитвала да те отнема от нея, въпреки че в някои моменти щеше да е лесно.
— Щеше ли? — Той се обляга обратно. — Не знам, нещо в онова дребосъче продължава да ми действа. Не иска да се предаде. Така и не разбра напълно как всъщност функционира светът, но продължава да мисли по въпроса. Сега й е хрумнало, че иска да е работещо момиче. Записала се е в клона на Пен Стейт горе, на Пайн стрийт, на онези курсове, дето трябва да ги изкараш, за да ти дадат лиценз за брокер по недвижими имоти. В гимназията не съм убеден, че е изкарвала повече от четворка, даже и в часовете по готварство. Всъщност, като се замисля, обзалагам се, че е имала двойка по готварство, единственото момиче в историята на училището.
Телма неохотно се усмихва; жълтеникавото й лице светва в сенчестата всекидневна.
— Браво на нея — казва тя. — Ако бях здрава, и аз щях да се опитам да се измъкна. Това домакинстване — навремето с готварството доста ни заблудиха.
— Как е Рони, между другото?
— Все така — отговаря тя с нотка на онази апатична, жална мелодия, която жените от областта вкарват в своята сага за стоическите си дни. — Вече не се блъска толкова много за нови клиенти, кара по инерция със старите. Върна си дълговете покрай образованието на децата, така че единственият му финансов товар сега съм аз и сметките по лекарите. Не че не е готов да плаща малкият Рон да завърши в Лихай, стига да иска; малко се разочаровахме от това, че се превърна в нещо като хипи. Странното е, че в училище беше най-добър от тримата. Предполагам, че просто е получавал всичко наготово.