Хари е чувал това и преди. Гласът на Телма е покорен и умишлено спокоен, захваща незначителни семейни разговори, когато и двамата знаят, че иска да обсъжда стария си проблем, който бе пламнал преди минута, проблемът дали я обича или не, или поне защо той не се нуждае от нея толкова, колкото тя от него. Но връзката им още от самото начало, от онази нощ на Карибите, когато спаха заедно за първи път, бе поставена на основата, че тя преследва него, и през всичките години оттогава тайните срещи, мъдрите решения да приключат и вълнуващото жалко рухване обратно към секса не са нарушили фундаменталния шаблон, според който тя дава, а той взима. Тя се страхува от края повече, отколкото той, и става прилепчива, ненавижда се за тази прилепчивост, и й се иска да го накаже заради това, а той нехае и продължава да се грее на слънцето на нейната любов, което изгрява всеки ден, независимо дали е там или не. Не може съвсем да го повярва, и продължава да я изпитва.
— Тези деца — казва той, като възприема фалшив тон, сякаш водят стандартен разговор пред други хора, вместо да се наслаждават на тази открадната интимност зад спуснатите щори в Ароудейл — ти разбиват сърцето. Трябва да видиш Нелсън, когато е долу във Флорида и е принуден да живее с мен известно време. Бедното хлапе, направо излиза от кожата си.
Телма с досада махва с ръце:
— Хари, ти всъщност не си бог, просто на теб така ти се струва. Действително ли смяташ, че Нелсън е бил изнервен заради теб?
— Че заради какво друго?
Тя знае нещо. Колебае се, но не може да устои, може би дребно отмъщение, задето винаги я е приемал като даденост, задето бе прекарал цяла седмица в Пенсилвания, преди да й се обади.
— Трябва да си наясно за Нелсън. Моите момчета твърдят, че е пристрастен към кокаина. Всички са пробвали от тяхното поколение, но Нелсън според тях наистина е пристрастен. Както казват, наркотикът го управлява, вместо той просто да го използва.
Хари се е наклонил толкова назад, колкото позволява люлеещият се стол, без да отлепи обувки от килимчето, и остава в това положение толкова дълго, че Телма се стряска, знаейки, че този мъж не е здрав отвътре и може да получи инфаркт. Най-после той отново се накланя напред и втренчен замислено в нея, казва:
— Това обяснява много неща. — Рови в страничния джоб на сивото си спортно сако от туид за малко кафяво шишенце, ловко пуска едно-единствено мъничко хапче в ръката си и го слага в уста, под езика. В движението има определена отработена изтънченост. — Коката иска пари, нали така? — пита той Телма. — Искам да кажа, че можеш да хвърлиш стотици. Хиляди.
Сега, когато удоволствието, че го е стреснала, че отново го е пробудила за своето съществуване, е отминало, тя съжалява, че му е казала. В душата й учителката все още е твърде силна; харесва й да дава урок.
— Не мога да повярвам, че Дженис не знае, и че не го е обсъждала с теб, или че съпругата на Нелсън не се е обърнала към вас двамата.
— Пру е доста пестелива на думи — отговаря той. — Не ги виждам кой знае колко? Дори когато всички сме тук, сме в двете противоположни части на Брюър. Дженис доста често ходи там в старата къща на майка си, но аз не. Тя е нейна, не моя.
— Хари, не гледай толкова потресен. Това е просто слух, а и всъщност си е негова работа, негова и на семейството му. Всички вършим неща, които родителите ни не биха одобрили, и те го знаят, но не искат да знаят, ако ме разбираш. О, Хари, по дяволите! Сега те натъжих, въпреки че умирам да те направя щастлив. Защо не ти е приятно да те правя щастлив? Защо винаги си се борил срещу това?
— Не съм. Не съм се борил, Тел. Прекарахме чудесни мигове. Просто никога не сме били настроени за много щастие, а сега…
— Сега какво, скъпи?
— Сега знам как си се чувствала през всичките тези години.
Тя иска да й обясни, но той не може, внезапно почувствал се длъжен да бъде тактичен. Тя го насърчава:
— Смъртна?
— Аха. Нещо такова. Тоест нещата така изтъняват, че един вид можеш направо да гледаш през тях.
— Включително и през мен.
— Теб не. Престани, непрекъснато ме измъчваш по един и същ шибан начин. Защо мислиш съм тук?
— За да се любим. За да ме чукаш. Давай. Тоест идвай. Защо мислиш, отворих вратата? — Тя се привежда напред над масата, коленете й побеляват там, където се притискат в ръба, а лицето й е възприело онова размекнато налудничаво изражение, което придобиват жените при решението да се понесат по течението, да се чукат въпреки всичко, което сега го плаши, тъй като предполага охотно плъзгане към смъртта.