— Този Уеб. Каквото и да поиска, просто го прави. Определено знае как да живее.
— Не е точно така. Никога не съм била толкова впечатлена от него, колкото вие с Дженис. Винаги съм го смятала за умник всезнайко.
— Мислиш ли, че Дженис беше впечатлена?
Телма е леко смутена и избягва погледа му.
— Е, имаше една нощ поне. Не се е оплаквала, нали?
— Нито пък аз — казва той галантно, въпреки че основното, което си спомня, е колко уморен бе на следващата сутрин, и колко странен му се струваше голфът с невъзможната джунгла и дълбоките коралови пещери току до скосената част между две дупки. Дженис получи Уеб, а Рони — сладката Синди. В същата нощ Телма бе казала на Хари, че го обича от години.
Тя кима със саркастична признателност за комплимента, и казва, връщайки се към по-предишна тема от разговора им:
— Що се отнася до това да си смъртен — предполагам, че на различните хора това влияе по различен начин, но за мен животът никога не избледнява. Да съм жива, независимо колко болна се чувствам, за мен е абсолютно усещане. Човек е абсолютно жив, а когато не е, тогава абсолютно ще бъде нещо друго. Ти и Дженис ходите ли понякога на църква?
Без да е особено изненадан, тъй като Телма винаги е била религиозна по свой начин, с това традиционно обзавеждане и скритата й сексуалност, той отговаря:
— Всъщност рядко. В повечето църкви на Юг го има този народен южняшки елемент. А и повечето ни приятели по някаква случайност са евреи.
— Двамата с Рони сега ходим всяка неделя. Една от тези нови секти, които се връщат към основите. Нали знаеш — изгубени сме, и сме спасени.
— Така ли? — Сектите потискат Хари. В старите плесенясали варианти поне имаше някаква история.
— Вярвам им, понякога — казва тя. — Помага срещу паниката, когато се сещаш за всичките неща, които винаги смътно си мислил, че може да направиш, а никога няма да направиш. Например да идеш до Португалия, или да вземеш магистърска степен.
— Е, направила си някои неща. Оправи Рони и мен, мен направо ме опече, бих казал, и отгледа трима синове. Все още можеш да идеш до Португалия. Казват, че е евтино, сравнително. Единствената държава отвъд океана, която някога съм искал да посетя, е Тибет. Не мога да повярвам, че няма да успея. Нито пък че никога няма да стана летец — изпитател, както исках, когато бях на десет. Както каза, все още вярвам, че съм бог.
— Нямах нищо лошо предвид. Очарователно е, Хари.
— Освен за Нелсън, може би.
— Дори и за него. И той не би искал да си друг.
— Ето един въпрос за теб, Тел. Ти си умна. Какво, за бога, стана с Далай Лама?
При нейната склонност да прави обективни оценки, нищо не би трябвало да я учудва, но Телма се разсмива.
— Все още си е там, не е ли така? Всъщност не го ли показваха по новините, сега, когато тибетците отново се бунтуват? Защо, Хари? Да не си станал негов последовател? Затова ли не ходиш на църква?
Той се изправя, не му харесва да го дразнят на тази тема.
— Винаги някак си съм се идентифицирал с него. Той е приблизително на моята възраст, иска ми се да следя какво става с него. Имам вътрешното чувство, че това ще е неговата година. — Както стои прав, люлеещият се стол, завършващ движението си, докосва прасците му, а лекарството му леко го замайва.
— Благодаря за ядките — казва той. — Имаме още много да си говорим.
Тя също се изправя, вдървено се бори с плюшената хватка на дивана, и с артритно поклащане заобикаля масата и притиска тялото си до неговото, с лице върху ревера му. Поглежда нагоре към него с онази самонадеяна важност на жените, които си чукал. Моли го:
— Вярвай в Бог, скъпи. Наистина помага.
Той чувства вътрешно неудобство.
— Не че не вярвам.
— Това не е напълно достатъчно, опасявам се. Хари, скъпи. — Харесва й звученето на това „скъпи“. — Преди да си тръгнеш, нека поне го видя.
— Кого да видиш.
— Него, Хари. Теб. С неговата качулчица.
Телма коленичи там, насред натруфената, мрачна всекидневна със застоял въздух, и разкопчава ципа му. Усеща спокойното хладно докосване на пръстите й и вижда сивите косми на тила й, как тръгват от пътя в косата й; сърцето му препуска от очакването на топлата й уста, както по-рано.