Нелсън пита:
— Татко, какво значи „que mas sabe“?
Заека се изненадва, че му се налага да каже:
— Не знам, предполагам, че е нещо като „Добри приятелю“ или „Шефе“.
Всъщност като се замисли, не знае нищо за Тонто. Самотният Рейнджър е бял мъж, така че редът и законът в ранчото са на негова страна, но Тонто? Той е Юда за неговата раса, незаинтересован, самотен и героичен, олицетворение на добродетелта. Кога са му се отплатили? Защо е верен на този маскиран непознат? Човек не си задава такива въпроси по време на война. Тонто просто беше „на страната на справедливостта“. Тогава тази мечта изглеждаше реална — червенокожи и бели заедно, любовта на червенокожите към белите беше естествена като цветовете на знамето. Къде отиде „страната на справедливостта“? Докато се опитва да отговори на Нелсън, пропуска няколко шеги. Пародията наближава своя край. Жената казва на Самотния Рейнджър: „Трябва да избереш между мен и него“. Тя стои разярена, със скръстени ръце.
Самотния Рейнджър не се колебае много, преди да вземе решение:
— Оседлай, Тонто — казва той. Слага в грамофона плоча с „Увертюрата“ на Уилям Тел и двамата мъже си тръгват. Жената отива на пръсти до грамофона, настъпва един куршум и сменя плочата с „Индиански любовен вик“. Тонто се появява от другата страна на екрана. Двамата с нея се целуват и прегръщат:
— Винаги съм се интересувала — признава Каръл Бърнет на зрителите с лице, снимано в едър план — от индианските дела.
На това място невидимата публика се засмива, и дори Заека, седнал вкъщи във фотьойла си, се засмива, но зад този смях последната шега всъщност изглежда плоска, навярно защото все още всички смятат Тонто за неподкупен, над всичко, подобно на Иисус и Армстронг.
— Време за лягане, а? — казва Заека. Той изключва телевизора, докато буквите текат. На екрана една звезда неочаквано лумва и след това угасва.
Нелсън казва:
— Децата в училище говорят, че г-н Фознахт е имал връзка и затова са се развели.
— Може пък да му е писнало да се чуди с кое око го гледа жена му.
— Татко, какво точно означава връзка?
— Ами, когато двама души излизат заедно, докато са женени за друг.
— Това случвало ли ви се е на вас с мама?
— Не бих казал. Веднъж си взех отпуска, но тя не продължи особено дълго. Сигурно не помниш.
— Да, ама помня. Помня, че мама плака много и всички те гонеха на погребението на бебето. Помня също как бяхме на онова място на „Уилбър стрийт“, когато бяхме само двамата в стаята, гледахме града през прозореца и знаехме, че мама е в болницата.
— Да. Бяха тъжни дни. В събота, ако дядо ти Спрингър вземе билетите, както каза, ще отидем на мача на „Бластс“.
— Знам — казва момчето без ентусиазъм и се понася към стълбите. Хари се притеснява, че понякога с ъгълчето на окото си, веднъж или два пъти дневно, той сякаш вижда някаква друга жена в къщата, жена, която не е Дженис. Това всъщност е дългокосият му син.
Още една бира. Той изхвърля недоядената вечеря на Нелсън в канала, от който понякога се разнася сладникава миризма, защото канализацията на „Пен Вилас“ е бавна и немарливо изработена. Обикаля из долния етаж и събира чашите за миялната. Дженис има навика да оставя мръсни чаши и чинийки, които е използвала като пепелници, и чаши от вино, с полепнал по тях вермут, на всякакви места — върху телевизора, върху перваза на прозореца. Какво ли може да помогне тя, за да разплетат бъркотията на Милдред? Може пък извън къщата да е като истинска вихрушка. Като „Хей-хо, Силвър“, Индиански дела. Бедният татко и неговата клюка. Бедната мама, легнала там, жертва на отровните езици и кошмарите. И двамата с изсъхнали като слама мозъци, през които се промъкват плъхове. Мислите му политат. Поглежда през прозореца и в сумрака вижда черните очертания на една телевизионна антена, един алуминиев простор, баскетболен кош, закован за далечен гараж. Как може да предизвика интереса на хлапето към спорта? Ако е прекалено нисък за баскетбола, тогава да играе бейзбол. Каквото и да е, просто да го заинтригува, да му донесе някаква радост, с която да живее по-късно. Ако сега се чувства празен, никога няма да издържи, защото с годините ставаме все по-празни. Заека се извръща от прозореца и навсякъде из къщата си вижда някаква хлъзгава лъскавина. Тя проблясва към него от синтетичната тъкан на дивана и на стола във всекидневната, от изкуствената претенциозност на лампата, която Дженис беше купила, с плетеница от дърворезба в основата й, от неестествения вид на рафтовете от естествено дърво, върху които имаше само няколко лъскави сувенира пепелници; проблясва от емайлираната мивка, от кухненския балатум с налудничавите си завъртулки; като олио във вода нещата не се смесват. Прозорецът над мивката е черен и непроницаем като оранжевото отражение по прозорците на лудницата. Вижда мокрите си ръце като в огледало. Под водата. Смачква алуминиевата кутийка от бирата, която несъзнателно е изпил. Течността има вкус на метал в корема му: ръждясал, калоричен метал. Нещата не се смесват. Сигурно не успява да задържи мисълта си, защото е преуморен. Заека се качва по стълбите, съблича се с бавни движения като под вода, измива си зъбите и се отпуска в леглото, без да гаси лампите долу и в банята. От жалния приглушен шум на радиото разбира, че Нелсън е още буден. Мисли си, че е редно да стане и да каже на детето „Лека нощ“, да го благослови, но някаква тежест го притиска, докато светлината продължава да струи в спалнята му, заедно с лекото потропване, когато момчето отваря и затваря вратите, в търсене на нещо за правене. Още от бебе Заека спи най-добре, когато останалите са будни, изправени като пирони, заковали света, подобно на стълбовете на лампите, на уличните табели, като стъбла на глухарчета, паяжини…