Нещо едро се вмъква в леглото — Дженис. Флуоресциращият циферблат на часовника върху тоалетката показва единайсет без пет, двете му ръце са се слели в един пръст. Тя е топла под нощницата си. Кожата й е по-топла от памука. Сънуваше някаква извита крива, върху която се опитваше да се извърти, макар че това, което се опитваше да завърти, му се противопоставяше като счупена шейна.
— Оправихте ли кашата? — пита я той.
— Почти. Съжалявам, Хари. Татко се върна и просто не ни пусна да си ходим.
— Добре, добре.
— Вие с Нелсън как прекарахте?
— Никак не прекарахме вечерта.
— Някой да се е обаждал?
— Никой.
Той усеща, че въпреки късния час тя е жизнена, въодушевена, иска да си говорят, да се извини, да се сдобрят. Присъствието й в леглото променя същността му. От спасителен пояс, на който той иска да се задържи, то се превръща в кривящ се път към едно гнездо, смачкана кухина, самата тя извита. Ръката й го опипва и той я отблъсква със стария инстинкт на спортист да предпази това място. Тогава тя се обръща с гръб към него. Той се притиска в нея. Кръстът й, там, където няма кости, е хлътнал като стрелкаща се надолу птица. Когато се ожени за нея, той се притесняваше, че ще стане дебела като майка си, но с възрастта тя ставаше все по-кльощава и генът на жилавия й, нахакан баща, все повече се проявяваше у нея. Той отмества ръката си от хлътнатината и я прокарва по корема й, леко отпуснат от раждането на две деца. Като вратлето на кученце. Трябваше ли да я остави да роди още едно, което да замени онова, което умря? Може би това беше грешката. Тогава всичко му се струваше като бездна, утробата й, гробът, сексът и смъртта, отбягваше влагалището й като уста на тигър. Пръстите му опипват по-надолу, докосват нежната кожа, плъзват се още по-надолу, откриват влага. Мисли си, че трябва да настрои линотипа за утрешната работа, и вече отлита там.
„Верити Прес“ се издържа от поръчки на бланки, билети за благотворителни танци, политически плакати през есента, дневници за завършване на учебната година през пролетта, рекламни брошури за супермаркетите, пощенски обяви за разпродажби. На въртящата се преса фирмата издава седмичника „Брюър Ват“, специализирал се в градските скандали, тъй като двата ежедневника поемат всички местни и синдикални новини. Навремето печатницата издаваше и едно списание на немски език — „Дер Шокелщул“, основано през 1830 г. Откакто Заека работеше тук, го бяха занемарили и списанието се продаваше на няколко хиляди фермери в различни краища на околността и съседните общини. Заека си го спомня, защото то бележеше напускането на стария Курт Шрак, един от онези мрачни начумерени германци, с бакенбарди, които сякаш бяха татуирани върху кожата му, а не растяха върху нея, така че да могат да се обръснат. Косата му беше като метална четка, но челюстта му беше като от желязо, докато седеше начумерен в ъгъла, който си беше само негов. Плащаха му само за да редактира холандското издание на „Пенсилвания“ и да настройва ръчно тъмните букви на заглавията, които на никой друг не беше разрешено да докосва. Полетата и големите букви с орнаменти, използвани за вътрешните страници, бяха издялани от дърво, почерняло от век пипане с изпоцапани с мастило ръце. Шрак толкова се вглъбяваше в работата си, че вдигаше глава едва по обяд и говореше на немски с полския надзирател Паяшек, с един от двамата негри в печатницата, или с някой от Енгстръмови. Работниците харесваха Шрак, защото добросъвестно беше направил нещо, което останалите изобщо не можеха да направят. И тогава един понеделник той беше освободен от работа и неговият ъгъл скоро беше заграден за инкрустаторите.