Дженис казва на Ставрос:
— Чарли, защо не поръчаш на всички. Не знаем какво изобщо правим.
Заека казва:
— Аз знам какво правя. Ще си поръчам сам. Искам от… — избира си нещо случайно от менюто — Пайдакя.
— Пайдакя — казва Ставрос. — Няма да стане. Това е мариновано агнешко, трябва да го поръчаш един ден по-рано, и то поне за шест човека.
Нелсън казва:
— Татко, филмът започва след четирийсет минути.
Дженис обяснява:
— Ще се опитаме да отидем на онзи глупав космически филм.
Ставрос кима, като че ли вече знае. Ушите на Заека долавят странно ехо. Думите, които Дженис и Ставрос си разменят, звучат мъртви, повторени. Но нали работят заедно по цял ден. Ставрос им казва:
— Ужасен е.
— Защо да е ужасен? — пита Нелсън разтревожено. Лицето му придобива онзи израз, с начупени устни и леко хлътнали в ябълките очи, който не се е променил от бебешката му възраст, когато млякото в шишето му свършваше.
Ставрос се смилява:
— На теб Нели ще ти хареса. Само някакви играчки. За мен просто не беше достатъчно секси. Явно не намирам технологията за толкова секси.
— Всичко ли трябва да е секси? — пита Дженис.
— Не че трябва, просто натам отиват нещата — казва й Ставрос, а на Заека казва: — Поръчай си сувлаки. Ще ти харесат и стават бързо.
Той прави великолепен авторитетен жест, излъчващ сила, с обърната нагоре длан, като че ли пръстите му са били отрязани, без да повдига лакътя си от масата; и грижовната жена се втурва към тях.
— Ясу7.
— Калиспера8 — отговаря тя.
Докато Ставрос поръчва на гръцки, Хари изучава Дженис, странното й изчервяване. Времето е било милостиво към нея. Като че ли я съжаляваше. Онази злоба и напрегнатост около устата й, които имаше още от малка, се беше смекчила от появата на малки бръчки по лицето й, и рядката й коса, която навремето го ядосваше, защото му напомняше за беднотията им, сега се спуска като нежни криле покрай ушите й разделена на прав път. Тя не носи червило и при определена светлина лицето й излъчва някаква циганска строгост и онова достойнство като на снимките на политици по вестниците. Циганският вид е наследила от майка си, достойнството от шейсетте години, които я освободиха от необходимостта да изглежда пухкава. Обикновеното е достатъчно красиво. Сега цъфти от щастие, върти се на закръгления си задник, ръцете й танцуват пресилено и проблясват на светлината на свещта. Тя казва на Ставрос:
— Ако не се беше появил, щяхме да умрем от глад.
— Нямаше — казва той като уверен практичен мъж. — Те щяха да се погрижат за вас. Те са приятни хора.
— Тези двамата — казва тя — тези американци са направо безполезни.
— Да — казва Ставрос на Заека — видях знаменцето, което си закачил на фалкона.
— Казах на Чарли — казва Дженис на Заека. — Не съм аз тази, която го сложи там.
— Какво толкова има? — пита той и двамата. — Нали това е нашето знаме?
— Нечие знаме — казва Ставрос. Не харесва накъде отива разговора, леко разтрива с пръсти под очилата късогледите си очи.
— Но не и твоето, нали?
— Хари е фанатик на тая тема — предупреждава Дженис.
— Не съм фанатик, просто ми става мъчно, когато някои хора пристигат тук, за да изкарат по някоя тлъста…
— Аз съм се родил тук — бързо казва Ставрос. — Както и баща ми.
— … и после се отнасят към шибаното знаме — продължава Заека — сякаш е тоалетна хартия.
— Знамето си е знаме. Просто парче плат — казва Дженис.
— За мен е повече от парче плат.
— Какво е за тебе?
— Ами…
— Могъщата Мисисипи.
— Представлява например това, хората да не ми довършват изреченията вместо мен през цялото време.
— Само през половината време.
— По-добре, отколкото през цялото време като в Китай.
— Вижте. Мисисипи е много широка, скалистите планини са много високи. Просто не ми е никак приятно, че полицаите налагат хипитата по главите, а ония от Пентагона се правят на каубои и индианци из целия свят. Ето това значи малкото ви знаме за мен. Означава да прецакаме негрите и да пратим ЦРУ в Гърция.