— Какво става, татко?
— Не си говорим за това, Хари, не е в природата й, двамата никога не сме си говорили за такива неща. Ние с майка ти просто винаги сме оставяли някои неща неизказани, така сме възпитани. Може би щеше да е по-добре, ако не беше така, не знам. Имам предвид някои неща, които те са й насадили в съзнанието.
— Кои те? — Хари въздиша над пяната от дайкирито и си мисли. Той също си отива, и двамата си отиват. И двамата не са много с всичкия си. Баща му се премества по-близо до него, за да му обясни, и изведнъж се превръща в един от стотиците кльощави, хленчещи чудаци из града, мъже, които са сукали от една и съща каменна гърда цели шейсет години и са се съсухрили заедно с нея.
— Ами, тия дето идват да я виждат, нали сега по цял ден лежи в леглото. Например Мами Келог, Джулия Арндт. Ужасно съжалявам, че се налага да те притеснявам с това, Хари, но тя почва да говори разни дивотии, а сега, когато Мим е на Западния бряг, само ти можеш да ми помогнеш да си изясня нещата. Мразя да те притеснявам, но тя така се е побъркала, че дори говори, че ще се обади на Дженис.
— На моята Дженис?
— Виж, Хари, не се ядосвай. Не си го изкарвай на донеслия лошите новини. Опитвам се да ти кажа какво се говори, а не на какво вярвам аз самия.
— Просто съм изненадан, че някой изобщо има за какво да говори. Аз почти не я виждам, нали непрекъснато седи във фирмата на Спрингър.
— Ами, ето това е. Може там да ти е грешката, Хари. Приемаш Дженис за даденост още откакто… от онзи случай.
Оттогава, когато я изостави. Когато бебето умря. Когато я прие обратно.
— Отпреди десет години — ненужно добавя баща му. Хари започва да чувства, че светът около него се завърта в този студен бар с кактуси в пластмасови саксии по рафтовете под огледалата, заедно с малкия шейкър за „Шлиц“, който безспирно се върти. В него се надига някаква надеждна студенина, която сграбчва китките под ръкавите му. Още не може да възприеме тази информация, някаква нова комбинация може да му я разкрие, това застояло спокойствие.
— Хари, според мен хорската злоба надминава човешкото разбиране, а бедната душица не може да се защити от нея, тя просто си лежи и е принудена да ги слуша. Не мислиш ли, че преди десет години щеше да им даде да се разберат? Щеше да ги съсече с острия си език? Казали са й, че Дженис лудува наоколо. С определен мъж, Хари. Никой не твърди, че си разиграва коня.
Студенината се разлива по ръцете на Заека до раменете му и надолу по разклоняващата се мрежа от вени към стомаха му.
— Казали ли са кой е този мъж?
— Поне аз не знам, Хари. А и как биха могли, като по всяка вероятност той не съществува.
— Ами, щом могат да измислят подобна история, могат да измислят и името му.
Телевизорът в бара работи с изключен звук. Ракетата излита за двайсети път този ден, числата се въртят отзад — напред с десетки от секундата по-бързо от окото, докато стигнат нулата и тогава бялата кипяща маса под високия чайник я издига толкова бавно, че е почти сигурно, че тя ще се прекатурне преди бързо да изчезне, превърнала се в отдалечаваща се песъчинка, в трепкаща звезда. Скупчените покрай бара мъже си шушукат. Те не излетяха, бяха оставени тук. Бащата на Хари промърморва с любопитство:
— Напоследък струва ли ти се по-различна, Хари? Слушай, знам, че по всяка вероятност всичко това ще се окаже купчина лайна, но напоследък струва ли ти се, нали се сещащ, по-различна?
На Хари му е обидно, че баща му псува; той повдига глава претенциозно, сякаш за да погледне телевизора, по който показват някаква програма, в която хората се опитват да отгатнат каква награда е скрита зад една завеса, и подскачат, пищят и се целуват, когато се оказва, че там е скрит двуметров фризер. Възможно е и да греши, но може да се закълне, че за секунда вижда как младата домакиня отваря уста като за целувка и пъхва езика си в устата на водещия. Както и да е, тя не спира да го целува. Очите му се извъртат за помощ към камерата и те ги прекъсват с някаква реклама. Безмълвно преминават спагети и образът на някаква оперна певица:
— Не знам — казва Заека. — Понякога доста се напива, но пък и аз го правя.
— Не и ти — казва му възрастният мъж. — Ти не си пияч, Хари. Виждал съм пиячи през целия си живот, като Буни в отдела за инкрустации, ето това се казва пияница, той направо се убива с пиене и го знае. Няма да спре дори да му кажат, че утре ще умре. Ти може да пийваш по едно-две уискита вечер, вече не си първа младост, но не си пияч.