— Утре ме подсети да се обадя на баща ти за билетите за бейзболния мач.
Преди Дженис да отговори, Ставрос казва, вече готов да угоди:
— Той е в Поконос.
Когато Чарли нарече Хари „Бледолики“, Дженис реши, че това е краят. От начина, по който Хари погледна към нея, а очите му бяха заплашително ледено сини, и после, когато Чарли се изпусна, че баща й не е тук, вече беше сигурна, че това наистина е краят, но някак не беше. Може би филмът ги вцепенява. Толкова е дълъг, и след онази психарска сцена, в която героят каца на планетата и се превръща в съсухрено старче с бяла перука, главата я заболява, но тя кара към къщи, решена да говори открито, да си признае и да го предизвика да реагира по някакъв начин. Единственото, което може да направи, е да избяга и това може да й дойде като облекчение. Изпива чаша вермут в кухнята, за да се подготви, но Нелсън затваря вратата към стаята си на горния етаж, а Хари влиза в банята, и когато самата тя излиза оттам с вкус на паста за зъби и вермут в устата, Хари вече лежи под завивките и само главата му се показва. Дженис ляга до него и се заслушва. Дишането му е равномерно като прилива и отлива. Тя лежи будна като луната.
През десетте минути за кафе, които се превърнаха в двайсет, тя беше казала на Чарли какво безразсъдство беше проявил като дойде в ресторанта, при положение че знаеше, че тя ще ги доведе. Той й беше отговорил как е решил, че това е искала и затова му е казала, че ще ги накара да отидат. Тогава тя мълчаливо си беше помислила, че той не разбира влюбените жени, че самото отиване в неговия ресторант и яденето на неговата храна е достатъчен жест на любов от нейна страна. Не беше нужно да предизвиква проблеми, като се появява. Това дори беше загрубило чувството й. Защото, когато той се появи, цялата й предпазливост се изпари, и ако вместо да пие кафе с нея той я беше поканил да отиде с него в апартамента му, тя щеше да се съгласи и дори наум преговаряше как щеше да каже на Хари, че изведнъж й е прилошало. За щастие, той не й беше предложил, изпи си кафето, плати сметката и я остави пред купола на киното, както беше обещал. В това отношение мъжете бяха стриктни, искаха да спазят обещанията си един към друг, жените бяха над това, така бяха устроени. Когато се любеха, Чарли я продаваше на самата нея, промърморваше имената на частите от тялото й, наричайки ги с думи, които Хари използваше само когато беше ядосан. Отначало тя се беше съпротивлявала, но после се отпусна, когато разбра, че за Чарли те бяха част от любовния му речник, неговият начин да поддържа ерекцията си, продавайки й собствената й путка. Тя не се стряскаше, както при Хари, когато знаеше, че не може да издържи дълго. Чарли се сдържаше до безкрай, дебела сладка играчка, с която можеше да прави каквото си поиска; плюшеното й мече. Отначало се беше стъписала от допира до мъха по гърба му, беше й се сторило необичайно, но не беше, много мъже все още бяха такива. Пещерни хора. Пещерни мечки. Дженис се усмихва в тъмното.
В тъмнината в колата, докато караше през моста по „Уайзър“, той я беше попитал дали Хари е заподозрял нещо. Беше му отговорила, че надали е така, въпреки че през последните няколко дена нещо го тормозеше, най-вероятно това, че оставаше в офиса до късно.
— Май трябва малко да поохладим страстите.
— О, нека да си вдига пара. Винаги ми е натяквал, че съм безполезна, и в началото се радваше, че съм си намерила работа. Сега смята, че пренебрегвам Нелсън. Казвам му: „Остави момчето да диша, скоро ще стане на тринайсет, а ти му трепериш повече от майка ти“. Дори не иска да му купи мотор, защото уж било много опасно.
Чарли беше казал:
— Определено се държеше враждебно с мен.
— Всъщност той се държи така с всички, когато става дума за Виетнам. Наистина мисли тези неща.
— Как може да си мисли тези глупости? Ние — те, Америка на първо място. Това е минало.
Беше се опитала да си го представи. Една от хубавите страни на това да имаш любовник беше, че те кара да преосмислиш всичко наново. Останалата част от живота ти се превръща в нещо като филм, плосък и леко забавен. Най-накрая му беше отговорила:
— За него това е напълно реално, не знам защо.
Трудно й беше да продължи, защото някаква неяснота, някакво колебание възпираше езика й, замайваше главата й всеки път, когато се опитваше да мисли, а едно от многото прекрасни неща в Чарли Ставрос беше, че той я оставяше да говори въпреки това. Беше й върнал не само тялото, но и гласа й.