— Може би се върна при мен, при нас двамата с Нелсън по старомодни причини и иска да живее старомодно, но вече никой не живее така и той го осъзнава. Подчинил е живота си на закони, които усеща, че вече се разпадат. Искам да кажа, знам, че се чувства сякаш пропуска нещо, защото постоянно чете вестник или гледа новините.
Чарли се беше засмял. Сините светлини от моста пробягваха по ръцете му върху волана:
— Разбирам. Ти си неговият презокеански ангажимент.
Тя също се беше засмяла, но й се стори грубо от негова страна да говори така, да се шегува с брака, който в крайна сметка беше част от самата нея. Понякога Чарли не слушаше внимателно. Баща й беше същият: кръвта им течеше забързано, вятърът вееше в ушите им. Бързайки напред човек пропускаше това, което бавните виждаха.
Ставрос беше почувствал, че я е засегнал, и се беше опитал да поправи нещата, потупвайки я по бедрото, докато спираха пред киното.
— Космическа одисея — беше казал. — Моята представа за космическа одисея е да се мушна в леглото с тебе и да се чукам цяла седмица.
И точно там, под светлината на киното, която падаше косо в колата, а последните изнервени зрители си купуваха билети, той прокара лапите си по гърдите й и пъхна палец под полата й. Разгорещена и превъзбудена от допира му, закъсняла и гузна тя забърза към киното с дебелия му килим, неестествената му студенина, витрините със сладкиши и намери Нелсън и Хари най-отпред, където трябваше да седнат, защото бяха закъснели заради нея, за да може тя да яде храната на любовника си. Огромният екран избухваше пред тях, косите им сякаш бяха подпалени, а червените им уши изглеждаха прозрачни. Тиловете им така невинно си приличаха, че някакво чувство на жал я подтикна да се промъкне през щръкналите колене на непознатите зрители до мястото, което съпругът и синът й бяха запазили.
Отвън някаква кола минава по виещата се улица. Сенките се мятат като парцали по тавана. Хладилникът на долния етаж боботи и капе собствения си лед в легенчето си. Тялото й е изпънато като струна, жадува да бъде докосвана. Пипа се сама: почти не го беше правила като момиче, а след като се ожени за Хари определено й се струваше грешно, та нали бракът го правеше излишно, просто трябваше да се обърне към партньора си и той щеше да оправи всичко. Колко тъжно беше сега с Хари, бяха се превърнали в заключени стаи един за друг, чуваха плача си, но не можеха да влязат. Не беше само бебето, въпреки че това беше ужасно, най-ужасното, но дори то беше избледняло, беше се изтъркало до такава степен, че сякаш не тя беше в тази стая, а някакъв неин образ, и тя не беше сама, с нея имаше един мъж, това не беше Чарли, но съдържаше Чарли, всичко, което правеше, ставаше пред този мъж и колко хубаво беше той да се превърне в плът и кръв. Тя си го представя вътре в нея, като нещо, което е погълнала. Само че голямо, голямо. И бавно, бавно, както бавно се топи захарта. Само дето сега, когато е била с него толкова пъти, вече може да свършва бързо, понякога дори го моли да се отдръпне и сама се изненадва като свършва; играчка в собствените си ръце, колко странно беше, че трябва да се научи да си играе. Навремето всички й казваха — учителката по физическо, енорийският свещеник, и дори майка й при един ужасно засрамващ случай, да не превръща тялото си в играчка, защото то е такова, каквото е. Тя се чуди какво ли би си помислил Нелсън, какво ли си мисли, докато пружините на леглото й проскърцваха; по пениса му още не бяха поникнали косми; бедното дете, такъв самотен живот, седи сам пред телевизора, когато тя се прибира; моторът му. Тръпката отшумява. Въпреки че се гали по-бързо, възбудата преминава. Колко глупаво. Колко глупаво е всичко. Раждаме се и те се опитват да ни хранят и да ни сменят пелените; и ни обичат, гърдите ни порастват и първият ни мензис идва; и започваме да се побъркваме по момчетата; и накрая един или двама идват и ни докосват, а ние нямаме търпение да се оженим и да раждаме бебета; и после спираме да раждаме и този път се побъркваме по мъжете без дори да го осъзнаваме, докато не затънем прекалено дълбоко. Плътта ни старее и тази фаза трябва да приключи; и ние се возим в коли до Тоскана с шапки на цветя и гледаме как листата пожълтяват в Ню Хампшир, и ходим на гости на внуците си; и после си лягаме като бедната г-жа Енгстръм — Хари непрекъснато я кара да отидат да я видят, макар че тя не вижда причина, никога не казала и една добра дума за нея, когато беше здрава, а сега търси думи, докато от устата й хвърчи слюнка и очите й сякаш ще изхвръкнат от главата й, като се опитва да каже нещо злобно — след това идва ред на старческия дом или на болницата, бедните хорица, когато ходеха на свиждане на по-голямата сестра на баща й, а звукът от телевизора се носеше по коридора и игличките от гирляндите падаха върху балатума — и после умираме и нямаше да има никакво значение, ако изобщо не се бяхме мъчили да се раждаме. И през цялото време някъде се водеха войни и се вдигаха бунтове и историята се правеше, но това не беше толкова важно, колкото пишеха по вестниците, освен ако не бъдеш въвлечен в тях. Смята, че Хари е прав по този въпрос, никой не се интересуваше за Виетнам и Корея, и Филипините, но въпреки това за тях трябваше да се умира, просто такъв беше животът, за тях трябваше да умират млади момчета, които още не се бяха бръснали, а от другата страна се биеха момчета на възрастта на Нелсън. Колко странно, че Чарли го беше грижа толкова, като че ли беше от малцинството, всъщност така си и беше, баща й разказваше за гангстерски войни, когато е бил в училище, ние срещу тях. Спрингър беше английско име, татко беше много горд от това, но тогава защо, питаше се тя като ученичка, защо беше с такава тъмна, маслинено тъмна кожа, никога не изгаряше от слънцето и косата й винаги се къдреше и не стоеше на кичури, доскоро не се беше сетила да си я пусне дълга отпред и да я вдига отзад, Чарли богохулствено й викаше „шибаната ми мадона“, въпреки че в спалнята му имаше една икона; в училище не беше имала достатъчно развито тяло, но сега тя може да прости на онези дни, сега съзнава, че през всичкото това време се е оформяла за Чарли. Неговата путка. Неговата богата путка, при все че не бяха богати, просто с прилично състояние, баща й й приписа няколко имота, когато Хари се държеше толкова безотговорно, чековете от дивидентите пристигат в пликове с прозорчета, не иска Хари да ги вижда, за да не чувства, че работата му е маловажна. На Дженис й се доплаква, като се сети колко упорито работеше Хари през всичките тези години. Майка му казваше колко усърдно е тренирал баскетбол, как се е упражнявал да дриблира, да се цели в коша, докато за Нелсън злобно беше заявила, че няма дарба. Това е глупаво. Тези мисли не водят доникъде, а трябва да посрещне утрешния ден, да се конфронтира с Хари; когато пита Чарли какво да стори, той просто свива рамене; по обяд, ако баща й не се е върнал от Поконос, могат да отидат в апартамента му, отначало светлината я смущаваше, но сега предпочита деня, човек вижда всичко — дупетата на мъжете са толкова невинни, дори малката дупка, като плътно закопчано портмоне, с пухкав тъмен мъх, всичкото това седене, което им е отредено, светът вече не е така естествен: това е глупаво. Решена да свърши, Дженис отново се докосва и отваря очи, за да погледне спящия Хари, сгушен на една страна; колко глупаво от негова страна да държи сексуалността й заключена през всичките тези години, той беше виновен, беше виновен за всичко, тя винаги е била сексуална, той беше длъжен да го открие, тя правеше всичко за Чарли, защото той я молеше, чувстваше се като светица, не я е грижа, трябва да се живее, дошли сме на този свят, за да живеем, създадени сме за едно нещо; днешните жени се опитваха да отрекат това, което изгаряше сутиените им, но човек е създаден за едно-единствено нещо, нещо като падане, разпадане, едно дълбоко отворено око, втренчено в същността ти; Хари не разбира тези неща, никога не се е осмелявал да се замисли за тях, вечно бърза, прекалено придирчив е, всъщност мрази секса, докато тя е била там през цялото време, ето идва, о, още не. Тя знае, че той знае, отваря очите си, вижда го да лежи на края на леглото, на ръба на пропастта, те са там заедно, всеки момент ще пропаднат, тя затваря очи, пада, ето. „О, о-о“, леглото протестира.