— В ресторанта добре се ориентираше в менюто. Сигурна ли си, че не те води там на обяд? Или през вечерите, когато работите до късно? Напоследък доста работиш до късно, а май не свършвате много работа.
— Ти изобщо не разбираш какво трябва да се върши.
— Знам само, че твоят старец и Милдред си вършеха работата сами, и то без да остават в извънработно време.
— Франчайзингът с „Тойота“ е съвсем нов проект. Непрекъснато получаваме сметки за товарителници, вносни такси, митнически декларации.
На Дженис й идват още думи, с които да му отклони вниманието, точно както когато беше малка и правеше бентове от сняг във водосточния улей.
— Както и да е, Чарли има много момичета, може да има момичета по всяко време, неженени момичета, по-млади от мен. Сега всички направо си лягат, дори без да ги молят, всички пият Хапчето, така че всичко им е позволено.
Говори прекалено много.
— Откъде знаеш?
— Той ми казва.
— А, значи сте си приятелчета?
— Не съвсем. Само от време на време, когато е потиснат или има нужда от майчина подкрепа.
— Аха. Може пък да го е страх от тези млади кучки, може да харесва по-зрели жени, майчински тип, и така нататък. Тези хитри средиземноморски типове имат нужда от майчински грижи.
Тя е запленена от начина, по който я притиска, стеснява кръга. Тя потиска надигащото се в нея съпружеско желание да му сътрудничи, да му помогне да открие истината, която лумти в съзнанието й, та едва избира думите, с които да я заобиколи.
— А и тези момичета не са дъщерята на шефа — продължава той.
Да, това би си помислил. И тя си беше помислила същото през онези първи срещи, по времето на първите потупвания, докато седеше объркана пред цифрите, които не разбираше, през онези първи обеди със сандвичи, които си организираха, когато баща й не беше във фирмата, през първите следобедни срещи на уиски в бар „Атлас“, надолу по улицата, първите целувки в колата, винаги с различна кола, която взимаха от гаража, а мирисът на ново я обгръщаше като защитен слой, през който целувките им я прегаряха. И тя си мислеше така, докато той не я убеди, че е заради нея, непохватната стара Дженис, Дженис Енгстръм, по баща Спрингър, нейната кожа беше облизвана като сладолед, нейното време откраднато в моменти, сгъстени като твърди диаманти, нейните сетива, замесени в размяна на удоволствие, което се колебаеше между тях във все по-тесни бързи кръгове, докато не заприличаше на безумен сън, хипноза, толкова напрегната, че после не можеше да заспи в собственото си легло, като че ли беше подремнала следобед. Бяха открили, че апартаментът му е само на дванайсет минути разстояние, по черния път покрай стария фермерски пазар, който сега представляваше редица празни бараки с ламаринени покриви.
— И какво като съм дъщерята на шефа?
— Сигурно му създава усещането, че прави кариера. Всички тези гърци и поляци обичат да правят кариера.
— Никога не съм знаела, Хари, колко расистки предразсъдъци имаш.
— Да или не, за Ставрос?
— Не.
Но докато лъжеше, тя изпита същото чувство, както като дете, докато гледаше снежните бентове да се топят. Тя знаеше, че истината ще си пробие път, беше прекалено голяма, прекалено вярна. Макар че беше ужасена и й се искаше да се разпищи, това беше нещо, което трябваше да излезе от нея, признанието й беше като бебе, което трябваше да се роди. Чувстваше се толкова горда.
— Тъпа кучка — казва той. Удря я, не по лицето, а по рамото, като човек, който се мъчи да отвори заяла врата.
Тя отвръща на удара му, непохватно го уцелва по врата, колкото високо може да достигне. Хари усеща искра на удоволствие, като светлина в тунел. Той я удря три, четири, пет пъти, без да може да спре, проправяйки си път към тази светлина не с всичката си сила, но достатъчно силно, и тя започва да скимти. Свива се, така че последните му удари падат като чукове върху врата и гърба й, и той не може да я види много добре от този ъгъл, вижда само белия като тебешир прорез, белия й като свещ тил, презрамката на сутиена й, който прозира през блузата й. Долавя приглушените й хлипания и изненадан от красотата на унижението й, от лицето, което надзърта през подчинението й в тази малодушна поза, той спира. Дженис усеща, че няма да я удари повече. Поизправя се, просва се на една страна и изпищява — един висок стряскащ звук, процеждащ се между пристъпи на задъхано свистене. Лицето й е зачервено, сбръчкано като на новородено; в любопитството си той пада на колене да я разгледа. Черните й очи проблясват и тя се изплюва в лицето му, но не го уцелва и част от слюнката й пада върху собственото й лице. Той е засегнат съвсем леко. Изпръскана със собствената си слюнка, Дженис изкрещява: