— Снощи не беше толкова зле, нали?
— Не. Беше толкова хубаво, че чак се ядосвам. Страшно съм объркана.
— Ти си объркана още от раждането си, малката — и добавя. — И ако изобщо съм умирал, ти си ми помагала през цялото време.
Докато казва това, той изпитва желание отново да я чука, да види дали може пак да се разтвори за него. Снощи за няколко минути се беше превърнала в един огромен език, устата му сякаш беше залепена за нейната като ембрион, в който клетките още не са започнали да се делят.
Телефонът иззвънява. Дженис вдига слушалката от стойката на кухненската стена и казва:
— Здравей, татко. Как беше в Поконос? Добре. Знаех си, че така ще се почувства. Тя просто имаше нужда да бъде оценена. Разбира се, че е тук. Давам ти го — и тя подава слушалката на Хари. — За теб е.
Гласът на стария Спрингър е тънък, умилкващ, почтителен.
— Как е, Хари?
— Не е зле.
— Още ли си навит за баскетболния мач? Дженис спомена, че си питал за билетите за мача на „Бластс“ утре. Държа ги в ръката си, три билета точно под първа база. Управителят ми е клиент от двайсет години.
— Добре, страхотно. Детето спа у Фознахтови тази нощ, но ще отида да го взема. На стадиона ли ще се срещнем?
— Най-добре да дойда да ви взема, Хари. С удоволствие ще дойда да ви взема с колата. Така твоята ще остане за Дженис.
В гласа му има някаква нотка, която преди не съществуваше, нежна, ласкателна, като че ли придумва инвалид. И той знае. Целият свят знае. Ще го напишат във „Ват“ следващата седмица. ЖЕНА НА ПЕЧАТАР ЧУКА МЕСТЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО ПРОДАЖБИТЕ. Грък заема силни антивиетнамски позиции.
— Хари, как е майка ти със здравето? — продължава да се подмазва Спрингър. — Двамата с Ребека сме много загрижени. Много загрижени.
— Баща ми казва, че няма промяна. Процесът е бавен, нали знаеш. А с днешните лекарства могат да го забавят още повече. Тази седмица ми се щеше да отидем в Маунт Джъдж да я видим, но не успяхме.
— Когато отидете, Хари, предай й нашите поздрави. Предай й поздрави.
Повтаря всичко по два пъти. Сигурно е получил франчайзингът с „Тойота“, защото японците са го разбрали при повтарянето.
— Непременно. Искаш ли пак да се чуеш с Дженис?
— Не, Хари, твоя е — шегичка. — Ще дойда към дванайсет и двайсет, дванайсет и половина.
Затваря. Дженис е излязла от кухнята. Намира я във всекидневната да плаче. Отива до нея, коленичи и я прегръща, но действията му са като сценични указания, които изпълнява вдървено. Едно копче на блузата й се е разкопчало и бледата извивка на гърдата й в сутиена се смесва с горещия й дъх в ухото му. Тя казва:
— Ти не можеш да разбереш колко беше добър. Не секси или забавен, или нещо подобно, просто добър.
— Естествено, че разбирам. Познавам някои добри хора. Карат те да се чувстваш добре.
— Карат те да чувстваш, че всичко, което правиш и си, е добро. Той не ми повтаря като теб час по час колко съм тъпа, въпреки че е много по-умен, отколкото можеш да си представиш. Щеше да отиде в колеж, ако не беше грък.
— О, да не би да не пускат гърци? Негрите са прекалено много ли?
— Говориш противни неща, Хари.
— Това е защото на мен никой не ми казва колко съм добър — казва той и се изправя. Под него тилът й изглежда уязвим. Един добър карате удар ще го съсече.
Чакълът по алеята отвън изпращява, прекалено рано е за Спрингър. Хари отива до прозореца. Светлосин фюри. Вратата до шофьора се отваря и оттам излиза Нелсън. От другата страна излиза Пеги Гринг със слънчеви очила и мини пола, изпод която едрите й бедра проблясват като пръстите на крупие. Нещастието от това, че е изоставена, я прави припряна, експедитивна. Тя бегло поздравява Хари, очилата й скриват очите й, които Хари знае от ученическите години, че сочат на североизток и на северозапад. Двете жени отиват в кухнята. От подсмърчането на Дженис Хари подразбира, че текат излияния. Той излиза навън, за да довърши работата в градината, която започна снощи. Навсякъде около него, в задните дворове на „Виста Кресент“ чак до хоризонта на „Пен Вилас“ с комините на барбекюта и алуминиевите простори, други мъже също са излезли, звукът на косачката ехти от къща на къща, движенията му, навеждането и изправянето се понасят навън като отразени в късчета огледало, изсипани от горещото пусто небе. Съседите им пристигат с камиони с мебели и си тръгват със същите тези камиони. Срещат се само за да подписват безплодни петиции за по-добра канализация и по-бърза противопожарна защита. Нелсън излиза и го пита: