— Какво става с мама?
Той изключва косачката:
— Какво прави?
— Седи на масата с г-жа Фознахт и си изплаква очите.
— Още ли? Не знам, хлапе, нещо е разстроена. Едно нещо трябва да научиш за жените, тяхната химия е различна от нашата.
— Но мама почти никога не плаче.
— Значи това може да й се отрази добре. Наспа ли се снощи?
— Горе-долу. Гледахме един стар филм за кораби с торпеда.
— Ходи ли ти се на мача на „Бластс“?
— Естествено.
— Но май не много, а?
— Не обичам спорта толкова много, татко. В него има прекалено много надпревара.
— Такъв е животът. Кучетата се изяждат.
— Мислиш ли? Защо хората не могат да са добри? Да споделят всичко?
— Така ли мислиш? Защо тогава не споделиш тази косачка с мен? Побутай я малко.
— Дължиш ми издръжката — докато Заека му подава един долар и две монети от по двайсет и пет цента, момчето казва:
— Пестя за мотор.
— Успех.
— А и татко…
— Да?
— Мисля, че трябва да ми даваш по долар и двайсет и пет на час. И пак ще ми плащаш под минималната държавна надница.
— Виждаш ли? — казва му Заека. — Кучетата се изяждат.
Докато се мие вътре, измъквайки стръкчета трева от ръкавите си, и си слага лепенка в основата на палеца (това беше нежно място; в училище се говореше, че можеш да разбереш колко чувствено е едно момиче по това колко дебела е тази част от ръката й), Дженис влиза в банята, затваря вратата и казва:
— Реших да му кажа. Ще му кажа, докато сте на мача.
Лицето й е изопнато и изпито. Влажни петна блестят отстрани на носа й. Подсмърчанията й отекват в облепените с плочки стени. Колата на Пеги Гринг изръмжава, докато си тръгва.
— Ще кажеш какво на кого?
— Ще кажа на Чарли. Че всичко свърши. Че ти знаеш.
— Казах ти да го задържиш. Не прави нищо поне днес. Успокой се. Пийни нещо. Гледай някой филм. Гледай пак онзи космически филм, ти проспа най-хубавите моменти.
— Това е страхливо. Не. Двамата с него винаги сме били честни един към друг и трябва да му кажа истината.
— Мисля, че просто си търсиш извинение да го видиш, докато съм заклещен на стадиона.
— Естествено, че ще си помислиш така.
— Ами, ако поиска да спиш с него?
— Няма.
— Да предположим, че поиска, като подарък за раздяла.
Тя се втренчва в него предизвикателно: тъмен поглед, кален в пещта на предателството. Мисълта го поразява: израстването е предателство. Друг път няма. Не можеш да стигнеш някъде, без да си тръгнеш от другаде.
— Тогава ще го направя — казва.
— И къде ще го намериш?
— Във фирмата. През лятото в събота остава там докъм шест.
— И какъв аргумент ще му дадеш? За това, че искаш да скъсате?
— Ами, това, че си разбрал.
— Ами, ако те попита защо си ми казала?
— Ясно е защо съм ти казала, казала съм ти, защото съм ти жена.
Изпод клепачите й се търкулват сълзи и напрежението в лицето й се отпуска като при Нелсън, когато споделя някаква тревога — двойка в училище или дребна кражба, или пък главоболие. Хари се противопоставя на желанието си да я прегърне, не иска пак да се почувства вдървен. Тя залита, опитвайки се да се задържи права, докато хлипа, сяда на ръба на ваната, найлоновата завеса се опира в рамото й.
— Няма ли да ме спреш? — казва накрая.
— За какво да те спра?
— Да се видя с него!
Сега, когато този богат дар на скръбта й му се предлага, той може да си позволи да бъде жесток. Хладно казва:
— Не, виж се с него, щом искаш. Стига аз да не трябва да се виждам с копелето.
Избягвайки лицето й, той се поглежда в огледалото на шкафчето — едър, порозовял блед мъж, чиято брадичка вече се обезформя, тънките му устни са присвити в нещо като усмивка.
Чакълът в алеята отново изхрущява. От прозореца на банята той вижда квадратния сиво-кафяв капак на новата тойота комби на Спрингър и казва на Нелсън:
— Дядо е. Хайде да тръгваме.
А на Дженис казва: