— А ти какво му викаш?
— Викам му полицейска държава, управлявана от семейство Кенеди, ето какво му викам. Това семейство иска да купи държавата, още откакто онези Брахмини в Бостън отрязаха стария Джо. И след това се съюзи с Хитлер, докато беше човек на Ф. Д. Р.11 в Лондон. А сега принудиха младата вдовица да се ожени за онзи богат грък, да не би да им свършат американските парички. Не че тя е самата невинност, както я описват във вестниците, двамата са си лика-прилика. Ти какво мислиш, Хари? Глупости ли говоря? Вече съм толкова изкуфял, че не се чувам какво говоря?
Аха.
— Мисля — казва Хари — че си прав. Трябва да се присъединиш към младежта и да си купиш бомба.
Спрингър отмества поглед от пътя (жълтите извивки на рекламата на „Макдоналдс“ проблясват покрай тях, лъскавите колонки на една бензиностанция отразяват обедното слънце на хиляди парчета), за да види дали е прекалил. Господи, колко внимателни трябва да са хората един с друг. Ърл Енгстръм беше прав поне за това — по-добре да правиш бизнес с предмети, Спрингър казва, угоднически усмихнат, разкривайки порцеланови зъби изпод сивия мустак:
— За Кенеди ще кажа обаче, че не ме вбесяват толкова, колкото Ф. Д. Р. Ето това е луд мъж, Хари, толкова луд, че умря от червеи в мозъка. На семейство Кенеди им прави чест, че не се опитаха да обърнат икономиката с краката нагоре в полза на бедните, а си караха със старата система, така както я бяха наследили.
Нелсън се обажда:
— Били Фознахт казва, че когато пораснем, ще отхвърлим Системата.
Спрингър не го чува, потънал във виденията си за лудост и корупция по върховете.
— Опита се да обърне всичко в полза на негрите и белите боклуци и когато това не стана за цели осем години, подмами дребните японци да нападнат Пърл Харбър, за да предизвика война, която да го извади от Депресията. Затова водим тези войни, вярваш или не, за да измъкнат демократите от лудата им икономика. Виж, Л. Б. Дж. щом получи четиригодишния си мандат веднага отиде във Виетнам, където никой не ни искаше, само и само да вкара цветнокожите в/Икономиката. Л. Б. Дж. беше човек на Ф. Д. Р. Труман направи същото в Корея. Историята е това, което ме крепи, наречи ме стар глупак, ако искаш. Какво е твоето мнение, Нелсън?
— Снощи по телевизията гледахме един стар филм за войната с японците в Тихия океан. Една малка лодка потъна и капитанът или какъвто там беше проплува километри със счупен гръбнак, влачейки един друг.
— Това е работа на Кенеди — казва Спрингър. — Чиста пропаганда. Направили са този филм, защото стария Джо притежаваше повечето от филмовите студиа. Вложи парите си в киното, докато всички честни бизнесмени, които създадоха тази държава, останаха само с по една риза на гърба си. Чувал съм, че се бил съюзил с онези еврейски комунисти.
Заека казва на Нелсън:
— Там е леля ти Мим, сега, с онези комунисти.
— Красива е — казва Нелсън. — Виждаш ли си леля Мим?
— Не толкова често, колкото би ми се искало, Нели. Тя обаче наистина е впечатляваща, виж за това си прав. Имаш право да се гордееш с нея. Хари, притесняваш ме с твоето мълчание. Може пък аз да не съм прав, може да греша. Кажи ми какво мислиш за състоянието на държавата ни. С тези размирици навсякъде, и това полско момиче, тя е някъде от Уилямспорт, изнасилена и удавена, докато бъдещият президент си гледа кефа. Няма да се изненадам, ако се окаже и бременна. Нели, не е редно да слушаш тези неща.
Хари се протяга схванат и недоспал. Наближават стадиона и едно чернокожо момче им показва къде да паркират.
— Мисля — казва той, — че Америка все още е единственото място за живеене.
Нещо се е объркало. Мачът е скучен. Космическият танц на мъжете в бяло не го омагьосва, не успява да разгадае скрития зад насечените далечни движения смисъл. Въпреки че баскетболът е неговият спорт, Заека си спомня величието на онази ширнала се трева, опасното вълнуващо чувство, когато към теб лети висока топка, приближаването на увеличаващата се точка, изплющяването на кожата при хващането, традиционното безгрижие на наведените глави, докато играчите припкат към пейката, ритуалните побутвания и присвивания на рамене и нервната любезност на батсмана. Тук имаше повече красота от фучащата красота на баскетбола, красота, пречистена от селските ливади, игра на уединението, на изчакването питчърът да извърти погледа си към първа база и да стреля бързо като светкавица, игра, чийто вкус на слюнка и прах, и трева, и пот и слънце олицетворяваше самата Америка. Седнал зад първа база между сина си и тъста си, докато слънцето почива върху бедрата му, с навита на фуния програма в ръка, Заека чака тази красота да се надигне към него през аплодисментите и ритмичните замени, чака тази традиционна национална магия, напомняща му за младините. Нещо обаче се е объркало. Публиката се е разпръснала; зад маркираната част на игрището стои една групичка, на зелените полегати седалки са се излегнали няколко момчета. Разпръснати, шумни и закоравели. Само пияниците, тези, които правеха залозите, сакатите, старците и престъпниците идваха на стадиона в събота следобед. Подвикванията им са груби и вулгарни. „Натикай му го в гърлото, Спийди!“, „Убий черното копеле!“. Заека копнее да предпази играта от тълпата, поезията на пространството и бездействието е прекалено изтънчена, развива се прекалено бавно. А самите играчи — равнодушни професионалисти, всеки решен да изпълни личната си мечта да успее, да пробие в голямата лига и при големите пари, пари, с които може да си купи собствена алея за боулинг — изглеждат като всички професионалисти, не като мъже, които играят игра, защото всички мъже са момчета, които времето се опитва да надхитри. Изоставили са галантните преструвки. Само експлозиите в оранжево върху екипите им, под написа „Бластс“, напомнят за стария свят на хералдическа местна лоялност. Брюър срещу Хейзълтън и на кой му пука? Във всеки случай не и на Спрингър — докато гледа, устните му разсеяно се движат, като че ли пресмята наум стари сметки. Не и на Нелсън — екранът на действителността е прекалено голям за детето, липсва му постоянния коментар по телевизията, дръзките реклами. Вежливо неизказаното му разочарование дразни Хари, пречи на играта да се надигне и да изпълни онази страховита пропаст, която зейна в него след признанието на Дженис. Лигите с осем отбора от детството му са се изпарили заедно със знамето с четирийсет и осем звезди. Играчите от трета база вече не дъвчат тютюн. Играта се проточва с досадна суматоха при организирането на стратегията, смяна на играчите и умишленото разхождане по терена, забавяйки края. Хейзълтън печели със 7 на 3. Старият Спрингър въздиша, като че ли току-що се е събудил след дрямка в неудобно положение. Той избърсва капка бира от мустака си:
11
Ф. Д. Р. — Франклин Делано Рузвелт — 1882–1945 г. — трийсет и втори президент на САЩ (1933–1945). — Б.пр.