— Май нашите не можаха да спечелят за тебе, Нели — казва той.
— Няма нищо, дядо. Играта беше добра.
Той се обръща към Хари в желанието си да каже нещо:
— Обаче онзи младият Текстлър е новодошъл.
Хари е раздразнен и замаян от двете бири на слънце. Не кани Спрингър вътре, а просто му благодари за всичко. Къщата е тиха като космоса. На кухненската маса лежи запечатан плик, адресиран просто „Хари“. В писмото вътре, написано с неуверения почерк на Дженис, с леко наклонени, скъпернически сбити букви, пише:
Хари, скъпи…
Трябва да замина за няколко дни, за да размисля. Моля те, не се опитвай да ме намериш или да ме проследиш, моля те. Сега е много важно всички да се уважаваме като хора и да си имаме доверие. Шокирана съм от идеята ти да задържа любовника си, защото смятам, че няма да е честно, но това ме накара да се зачудя дали изобщо означавам нещо за теб. Кажи на Нелсън, че съм заминала в Поконос с баба му. Не забравяй да му даваш пари за обяд на игрището.
„Джен“ — името й от времето, когато работеше в „Кролс“ като продавачка на солени ядки и на джобчето на униформата й беше избродирано името Джен. В онези дни през някои следобеди те отиваха в апартамента на Линда Хамашер на „Осма“. Хоризонтални розови лъчи на слънцето, докато залязваше зад огромната сива цистерна за газ. Чудото, когато тя му позволяваше да свали всичките й дрехи. Тогава имаше повече бельо: жартиери за разкопчаване, ластикът на чорапите й оставяше белези по кожата й. Джен. Това име за нея съдържаше всичките тези петнадесет години; досега бележките, които му беше оставяла из къщата, бяха подписани просто с „Дж.“
— Къде е мама? — пита Нелсън.
— Отишла е в Поконос — казва Заека, притискайки писмото към гърдите си, в случай че момчето се опита да го прочете. — Тръгнала е с маминка, краката й още повече са я заболели в тази жега. Знам, че ти звучи странно, но понякога така се случва. Двамата с теб можем да хапнем в „Бургер Блис“ довечера.
Лицето на момчето, изпъстрено с лунички и обрамчено от косата, която покрива ушите му, със стиснати пухкави устни и очи, хлътнали от страх да не направи грешка, изглежда погълнато, сякаш го слуша, както когато беше двегодишен, и бягството и смъртта шумоляха над него. Вероятно тогавашните му преживявания оформят това, което казва сега. Той уверено отговаря на баща си: