Рано. Мамо. Господи какви простодушни глупости има по света. Той все пак купува картичката, защото петелът е ярко оранжев и достатъчно весел, за да я впечатли. Погледът й невинаги е неясен, но може така да изглежда, защото непрекъснато търси думи. Играй на сигурно.
Навън светът е ярък и пуст. Двамата, баща и син, се чувстват напълно сами. Заека е стиснал обемистия пакет. Къде са се дянали всички? Има ли живот на Земята? Три пресечки по-надолу, по опустелите улици с размекнат асфалт, часовникът, който всъщност представлява една огромна слънчогледова пита в центъра на рекламната табела на бира „Сънфлауър“, показва, че наближава четири. Чакат на същия ъгъл срещу бар „Феникс“, където обикновено чака бащата на Хари, и се качват на автобус №16А до Маунт Джъдж. Те са единствените пътници, шофьорът им казва тайнствено:
— Всички слязоха.
Изкачват се нагоре покрай „Сити Парк“, покрай цистерната от Втората световна война, откритата естрада и тенис корта, и заобикалят хребета на планината. От едната им страна се простират бензиностанции и зелени канари, от другата — пропаст и, в далечината, виадукт. Докато хлапето зяпа през прозореца към планината, Заека го пита:
— Къде беше тази сутрин? Кажи ми истината?
Накрая момчето отговаря:
— На Айзенхауер авеню.
— За да видиш дали колата на мама е там ли?
— Май да.
— И беше ли?
— Да.
— Влезе ли?
— Не. Просто погледах през прозорците известно време.
— Знаеше ли на кой номер да гледаш?
— 1204.
— Точно така.
Слизат на „Централна“ до гранитната Баптистка църква и тръгват нагоре по „Джексън“ към дома на родителите му. Улиците не са се променили през целия му живот. Къщите бяха построени прекалено близо една до друга, за да остане място за празни парцели, и бяха прекалено солидни, за да бъдат съборени, от червеникави тухли с лилава нишка, материал, който като дете Заека си мислеше, че е напукан като устните му през зимата. Кленове и кестени засенчват изпъстрените с пънове морави, обрамчени от малки заградени с тел лехи чемшир и барбери. Всичките къщи са близнаци, стабилно построени, с полегати покриви, верандите им са с тухлени стени и над всяка дъбова врата с полегати стъкла намигва полукръгло прозорче с мрачни църковни цветове. Като малък Заека си мислеше, че това прозорче е дете на прозорците над олтара в Лютеранската църква и следователно божие дете, един златно — лилав всевиждащ пазач, поставен на място, покрай което той, баща му, майка му и Мим минаваха по десетки пъти на ден. Сега, когато влиза със сина си, самият той техен син, не чука; къщата на родителите му му се струва задушаваща. Часовникът на секцията във всекидневната показва едва 4:20 ч., но тъмнината вече се е настанила: тъмни мокети, плътни дръпнати завеси, мъртви тапети, цветя в саксии, пълзящи по стъклата на прозорците. Навремето майка му все се оплакваше, че живеят във вътрешната част на ъглова къща, но когато Болтерови, старите им съседи, починаха и тяхната част от къщата беше обявена за продан, никой дори не се поинтересува колко струва и една млада двойка от Скрантън я купи. Жената беше бременна и ходеше боса, а мъжът работеше нещо в новата фабрика за електронни компоненти на шосе 422. Семейство Енгстръм още живеят в тъмната половина. Предпочитат я. Слънчевата светлина изгаря. Бяха изпратили него, Хари, да блесне пред света, но самите те прегръщаха собствените си сенки тук. Пред къщата на съседите им от другата страна, през две циментови пътечки, разделени с ивица трева, където живееше старият методист, с когото майка му се караше кой да окоси ивицата трева, вече цяла година стои табела с надпис ПРОДАВА СЕ. Сега хората искат повече въздух и пространство, отколкото тези сгушени квартали по хълма могат да им предложат. Къщата му мирише на презерватив — на миризми, прикриващи други миризми, пластове време, восък и аерозолен спрей и смърт, миришеше на сигурност.