Някаква фигура, една сянка, се приближава откъм кухнята. Очаква да е баща му, но това е майка му, тътри се, облечена в халат за баня, но все пак изправена, движеща се. Тя се навежда напред, без да се усмихва, за да приеме целувката му. Сбръчканата й буза е топла, ръката, която се подпира на китката му, е кокалеста и студена.
— Честит рожден ден, мамо. — Той притиска масажора към гърдите си, прекалено рано е да й го подари. Тя се втренчва в пакета, като че ли той държи щит между тях.
— На шейсет и пет съм — казва тя, търсейки думите, от което изреченията й сякаш свършват по средата. — Когато бях на двайсет. Казах на приятеля си, че искам да ме застрелят. Когато бях на трийсет. — Странното потръпване на устните й, докато се опитват да оформят мислите й, втренченият й поглед, немигащият, неразбиращ взор в нищото, от който очите й сякаш гледат над всичко, плашат Заека с усещането за пълна слепота, с образа на черна дъска, от която всички те ще бъдат изтрити.
— Казала си на татко това?
— Не на баща ти. На друг. Срещнах баща ти по-късно. Този другият, радвам се. Че не е тук да ме види така.
— На мене ми изглеждаш доста добре — казва й Заека. — Дори не мислех, че ще си станала.
— Нелсън. Как ти изглеждам. На теб? — Това е начинът й да покаже, че е забелязала момчето. Винаги го е изпробвала, поставяла го е в отбранителна позиция. Никога не му прости, че не се превърна в копие на Хари, че толкова много прилича на Дженис. Тези малки Спрингърови ръце. Сега нейните ръце, които почиват върху колана на халата й, непрекъснато се мърдат в паралитично подръпване.
— Добре — казва Нелсън. Предпазлив е. Разбрал е, че смелостта и бързият отговор са най-добрата защита.
За да отклони вниманието от детето, Заека пита:
— А трябва ли да си станала?
Тя се засмива, смехът й е учудващо беззвучен, главата й се накланя назад, върхът и ноздрите на големия й нос проблясват, ръката й спира да потръпва.
— Знам какво говори Ърл. Иска да си лежа в леглото и човек би си помислил. Че вече съм се запътила. Лекарят. Иска да се разхождам. Трябваше да направя сладкиш. Ърл искаше. Да купи от онези безвкусни кексове от „Хафалоуф“. Къде е Дженис?
— А, за това. Ужасно съжалява, че не можа да дойде. Наложи й се да отиде с майка си в Поконос, стана много изненадващо.
— Понякога нещата наистина. Са изненадващи.
От горния етаж долита тънкият нетърпелив глас на Ерл Енгстръм, с нотка на преувеличено въодушевление.
— Приземили са се. Игъл е кацнал на Луната, момчета и момичета. Чичо Сам е на Луната!
— Точно там. Му е мястото — казва майка му и с едно грубо движение прокарва безформената си ръка покрай ухото, за да прибере кичур коса, изплъзнал се от кока, който още си прави. Странно, когато косата посивява става по-твърда. Казват, че продължава да расте, дори в гроба. Отваряш ковчега на някоя жена и вътре всичко е обрасло като вътрешностите на дюшек. И срамните косми ли? Странно, че там няма нужда от подстригване. Когато докосва ръката на майка си, за да й помогне да се качи по стълбите да видят предаването за Луната, кожата над лакътя й го разстройва — отпусната около кокала като месото на добре сварено пиле.
Телевизорът е в спалнята на майка му в предната част на къщата. В нея мирише като в мазето им, когато имаха две котки. Опитва се да си спомни имената им. Панси. И Уили. Уили, мъжката, толкова често се сбиваше с други котки, че коремът му се разрани и трябваше да го закарат в приют. По телевизията не дават снимки от Луната, чуват се само пукащи гласове, докато някакви картонени изрезки симулират какво точно се случва, а с електронни букви отдолу пише кой от пукащите гласове на кой човек е.
„… буквално хиляди малки, високи около метър, кратери в този район. — Казва мъж с гласа, който се опитваше да им продава настърган «Ралстън» между сериите на Том Микс. — Виждаме някакви заострени предмети на няколко стъпки от нас, които вероятно са високи около метър и имат ръбести краища. Също и някакъв хълм по пътя пред нас. Трудно е да се изчисли, но може би се намира на около един-два километра.“