Глас, идентифициран като Хюстън, казва: „Роджър, Транкуилити. Чуваме ви. Край“. В гласа прозира онази тексаска авторитетност. Произнасят думите с такава любов, като че ли самите те са ги измислили. Когато Заека беше разпределен във Форт Ларсън през 53-та, Тексас му се струваше като Луната, кафявата пръст стигаше до коленете му и го пронизваше като нож, набръчкан пурпурен хоризонт, небе по-голямо и пусто, отколкото можеше да си представи. За пръв път беше далеч от влажните зелени хълмове на Пенсилвания, и за последен. Всички имаха толкова хубави и решителни и любвеобилни гласове, дори момичетата в публичните домове. „Скъпи-и. Не си платил само за един път.“
Глас, наречен Колумбия, казва: „Звучи много по-добре от вчера. Слънцето грее под толкова нисък ъгъл, че теренът изглеждаше твърд като буца“. Като какво? Електронните букви уточняват: МАЙК КОЛИНС ГОВОРИ ОТ КОМАНДНАТА КАБИНА, КРЪЖАЩА ОКОЛО ЛУНАТА.
Транкуилити казва: „Набелязаното място за кацане наистина беше твърдо, Майк. Беше изключително неравно, изпъстрено с кратери и множество скали, някои от които бяха около три метра високи“.
В стаята на майка му има пожълтели от времето дантелени пердета, закачени от двете страни с изкуствени маргаритки, които в детските му очи бяха вълшебни; тапетите на розички и тръни се белят от стената при вентила на радиатора до един плюшен фотьойл, който събира прах. Когато беше малък, този фотьойл стоеше на долния етаж и той го удряше силно, за да види хвърчащите на талази прашинки, които танцуваха на лъчите на следобедното слънце. Тези завихрени прашинки му се струваха като отделни светове, всяка от тях една малка земя, а той стоеше на една от тях, немислимо малък, непоносимо малък. Късно следобед между кленовете в къщата се провираше малко слънчева светлина. Сега същите тези кленове се бяха разклонили и правеха светлината плътна, стаята беше сумрачна като мазе. Върху нощното шкафче са наредени изправени шишенца с лекарства и Библията. Върху стените висят избледнели снимки на двамата с Мим от гимназията. Спомня си, че бяха направени от един нахален дребен, дундест мошеник с посинели челюсти, който наричаше себе си „Студио“ и се промъкваше в салона на училището, решеше косата им с мокър гребен и принуждаваше родителите им две седмици по-късно да дадат парите за бледите им снимки с размер 8 на 10 см и за по едно календарче с мрачни цветове. Сега времето беше превърнало този мошеник в донор на спомени, които иначе завинаги щяха да бъдат изгубени. Слабичката розова глава на Заека прозира изпод русия му перчем, ушите му стърчат с един-два сантиметра повече от нормалното, очите му са неестествено сини като мрамор, дори долните му клепачи са по младежки подпухнали, а лицето на Мириам е пухкаво между лъскавите от шампоана, дълги до раменете кичури коса, извити навътре като на Рита Хейуърт, аленото й червило стои като значка върху снежнобялото й лице. И двете деца се усмихват в нищото, през зацапаните лещи на мошеника, от изпълнения с миризма на пот гимнастическия салон, от който долита смях, към майка си, която някои ден ще е на легло.
Колумбия се шегува: „Когато се съмняваш, кацай дълго“.
Транкуилити отговаря: „Това и направихме“.
Хюстън се намесва: „Транкуилити, говори Хюстън. Имаме Пи двайсет и две за вас, ако сте готови да приемате. Край“.
Колумбия отново се шегува: „На вашите услуги, сър“.
Хюстън — град от компютри, работещ, без да спи, не схваща шегата и отговаря: „Добре, Майк. Пи едно, едно, нула, четири, трийсет и две, осемнайсет; Пи две, едно, нула, четири, тридесет и седем, двайсет и осем на пет километра на север. Намира се на обозначеното място за кацане. Край“.
Колумбия повтаря цифрите.
Транкуилити казва: „Таймерът на мисията ни подготвя девет, нула, четири, трийсет и четири, четирийсет и седем и постоянен“.
„Роджър, слушам. Таймерът на мисията ви сега е постоянен — повтори отново часа“.
„Девет, нула, четири, трийсет и четири, четирийсет и седем.“
„Роджър, приемам, Транкуилити. Приравняването към гравитацията изглежда добро. Виждаме ви да се въртите.“
„Всъщност, не. Опитвах се да наглася време шестнайсет, шейсет и пет, но някак то мина към шест, двайсет и две, преди да успея да въведа данните, тридесет и две. Искам да въведа време тук, и след това бих искал да знам дали искате да продължа да усуквам ъглите или да се върна и да вляза отново преди усукването. Край.“