— Искаш ли да си тръгваме?
— Съвсем не, татко — и той сънено се ухилва на собственото си остроумие.
Заека подхваща шегата:
— Двайсет и един часа е. Най-добре е да се срещнем с космическия ни кораб.
Но космическият кораб е празен: продълговата празна кутия в тъмнината на „Пен Вилас“, която бавно се върти в нищото, с недоплевените лехи около нея. Хлапето се страхува да се прибере. Заека също. Седят на леглото на майка му и гледат телевизия в тъмното. Съобщават, че мъжете в големия метален паяк, кацнал на Луната, не могат да спят и затова лунната разходка е преместена с няколко часа. Мъжете в студиото, изнервени и уморени от убиване на времето, демонстрират с макети в естествени размери какво точно ще се случи; по някои от телевизионните канали мъже, в космически костюми, се разхождат и поставят подноси от алуминиево фолио, като че ли ще готвят. Най-накрая то става. Истинското събитие. Това ли е? Една телевизионна камера, прикачена за крака на модула, се включва и на екрана се появява абстрактна картина. Говорителят обяснява, че чернотата в горната част на екрана в действителност е лунната нощ, чернотата в долния ляв край е сянката на космическия кораб със стълбата, а белотата е повърхността на Луната. Нелсън спи с глава върху крака на баща си; чудно как главите на децата се изпотяват, докато спят. Краката на майка му са под одеялото; тя е подпряна върху възглавници зад него. Баща му спи в стола си, дишането му е като далечно тъжно море, докосва брега и се отдръпва, докосва брега и се отдръпва, стара помпа, която продължава да работи; светлината на лампата се просмуква през един процеп на щорите и докосва върха на главата му, провисналите кичури на рядката му коса са разбъркани. Нещо става на светлия екран. Една тънка сянка се промъква от горния ляв ъгъл — крак на мъж. Появява се и другият крак и засенчва яркото петно, което представлява лунната повърхност. Един непохватен мъжки силует се е вмъкнал сред тези абстрактни сенки и проблясвания. Армстронг, но не Джак. Казва нещо за „стъпки“, но Заека не успява да чуе какво от пращенето. Движещите се електронни букви обявяват: ЧОВЕК СТЪПИ НА ЛУНАТА. С пращене гласът казва на Хюстън, че повърхността е мека и песъчлива, може да я повдигне с пръстите на краката си, залепва се за ботушите му като въглен на прах, че потъва в нея само няколко сантиметра и че се придвижва по-лесно, отколкото по време на симулациите на Земята. Зад него майката на Заека с усилие протяга ръка, докосва задната част на главата му и непохватно се опитва да разтрие черепа му, да облекчи проблемите, които знае, че го тормозят.
— Не знам, мамо — внезапно признава той. — Знам, че се е случило, но още не мога да почувствам нищо.
II.
Джил
Тук е различно, но е много красиво.
Дните, бледи отрязъци между нощите, се сливат, без да са абсолютно еднакви прозрачности, толкова бледо оцветени, че само когато се натрупат всички заедно цветът им добива плътността на фатална сянка. Една августовска събота Бучанан се приближава към Заека по време на почивката за кафе. Те са част от онази половина на екипа, която работи в тази смяна, оттам се поражда и близостта им. Негърът изтрива от устните си влагата от сутрешното уиски, изпито с наслада на припек върху платформата за товарене, и пита: „Как се отнасят с теб, Хари?“.
— Кои те? — Хари познава от години този мъж, по физиономия и по име, но въпреки това не е съвсем лесно да разговаряш с чернокож; все му се струва, че става въпрос за някакъв виц, който той не схваща напълно.
— Светът, човече.
— Не зле.
Бучанан стои, премигва, изучава го, повдига се на пръсти и после пак се отпуска на пети. Трудно е да се каже на колко години е. Може да е на тридесет и пет, може да е на шейсет. Върху горната си устна е пуснал възможно най-миниатюрните мустачки, по-малки дори от печатарска четчица. Тенът му е пепеляв, без никакъв блясък, докато другият негър във фабриката, Фарнсуърт, изглежда като лъснат с вакса и проблясва сред печатарските машинарии под равномерната светлина, която не хвърля сенки.
— Но не и добре, а?
— Не спя особено добре — все пак признава Заека. Напоследък изпитва желание да споделя, да говори, толкова самотен се чувства.
— Жена ти още ли мърсува из града?
Всички знаят. Негри, работници, скитници, слабоумни. Драскачи на вестници, автобусни кондуктори, козметички, целият тухлен Брюър. СЛУЖИТЕЛ НА „ВЕРИТИ“ ИЗБРАН ЗА РОГОНОСЕЦ НА СЕДМИЦАТА. Енгстръм приема официалните рога от кмета.