Вътре в „Бъргър Блис“ е толкова светло, че ноктите на ръцете му, с техните големи синкави полумесеци, проблясват, а монетите, с които плаща, изглеждат като метално иманярско съкровище. Отвъд езерото от светлина се стеле враждебна тъмнина. Той излиза навън, покрай тъмна банка, обслужваща само шофьори, и прекосява моста. Високи, стройни, разклонени лампи върху гигантски стъбла като на цветя пращат надолу лунна светлина, на която бързащите коли до една изглеждат лилави. На моста няма други лица, освен неговото. От средата му Брюър прилича на мрежа, към която са залепнали светещи капчици. Маунт Джъдж се е слял с нощта. Светлото петно, което е хотел „Пинакъл“, виси като звезда.
Комари, размножили се край водата, леко докосват лицето на Заека; напускането на Дженис го разяжда отвътре като язва в стомаха. Трябва да намали бирата и кафето. Сам е, трябва да се грижи за себе си. Тъй като спи сам, изпитва ужас от леглото, гледа късните телевизионни шоупрограми, Карсън, Грифин, наперени типове, които нямат какво да продават, освен собственото си безочие. Правят милиони от чиста наглост. Американската мечта: когато за първи път чу фразата като дете, си представи Господ, легнал да спи, а шарената като юрган на кръпки карта на Съединените американски щати излиза от главата му като облак. Прегръдката на Пеги натежава на крайниците му. Чувства костюма си лепкав. Заведението „При Джимбо“ е точно вдясно от брюърския край на моста, на половин пресечка по-надолу от „Плъм стрийт“. В заведението всички са чернокожи.
Чернокож за него е просто политическа дума, но тези хора наистина са такива, лицата им, когато се обръщат при влизането му — едър, отпуснат бял мъж в лепкав сив костюм — светят от чернота. Страхът плъпва нагоре-надолу по кожата му, но музиката от големия, светещ в зелено и лилаво джубокс, наречен „Мунмуд“, продължава да се лее, а потокът от смях и развеселен шепот отново потича; влизането му е само кратко прекъсване. Заека увисва като балон, който очаква стрела; след това някой го разклаща за лакътя и Бучанан се озовава до него.
— Хей, човече, ти успя. — Негърът се е материализирал от дима. Твърде късо подстриганите му мустаци тук изглеждат кокетни.
— Не мислеше ли, че ще дойда?
— Съмнявах се — казва Бучанан — дълбоко се съмнявах.
— Идеята беше твоя.
— Точно така, Хари, прав си. Аз не споря. Ликувам. Хайде да те уредим. Трябва ти питие, нали?
— Не знам, стомахът ми нещо е станал много чувствителен.
— Трябват ти две питиета. Кажи ми каква е твоята отрова.
— Може би дайкири?
— Никога. Това е дамско питие за обяд със салати. Руф, стари мошенико.
— Яз-за — Идва отговорът от бара.
— Забъркай едно Жило за човека.
— Яз-за.
Руф има плешива глава като на каменните брадвички в брюърския музей, само дето е излъскана по-добре. Той се покланя в синьо-зелената светлина на бара и Бучанан повежда Заека до едно сепаре в задната част. Заведението е по-обширно и с повече чупки, отколкото изглежда отвън. Сепаретата се губят и спотайват: форми от тъмно дърво. Минават покрай една стена — Руф и слабо осветения бар; зад и над него се полюшват и проблясват не само обичайните евтини дрънкулки от „Пабст и Бъд“ и „Милър“, но и две малки препарирани глави на сърни, които гледат втренчено със светнали кафяви очи, които никога няма да мигнат. Газели, възможно ли е да са били газели? На известно разстояние, близо до една от стените, но оставяйки достатъчно пространство за ред сепарета отзад, има малък роял, боядисан в сребристо с онези спрейове в метални кутийки. В една зала, странично от главната, има маса за билярд; цветнокожи момчета, само ръце и крака, се дебнат около идилично зеления плюш. Наличието на каквато и да е игра успокоява Заека. Където се играе някаква игра, съществува преграда срещу яростта.