В автобуса има прекалено много негри. Заека все по-често ги забелязва. Винаги са били тук; спомня си как като малък притаяваше дъх, докато минаваше по някои улици в Брюър, въпреки че те никога не го нараниха, а просто гледаха, но сега бяха много по-шумни. Вместо да са плешиви, те имаха коси като храсти. Това нямаше значение, беше просто Природа, нали се опитвахме да избягаме от нея. Двама от мъжете в работата му бяха негри — Фарнсуърт и Бучанан, и след време човек преставаше да им обръща внимание — те поне се сещаха да се усмихват. Тъжна работа е да си негър, винаги си по-ниско платен, очите им не бяха като нашите, винаги кървясали, кафяви, влагата в тях, като че ли всеки момент щеше да потече. Някъде беше чел, че някакъв антрополог смята, че те не са по-примитивни, а просто са последните раси, които еволюират, най-новите хора. В някои неща бяха по-корави, в други по-нежни. Определено бяха по-тъпи, но пък и интелигентността не е довела до кой знае какво — атомната бомба и алуминиевите кутийки за бира. А и човек не може да каже, че Бил Косби е глупак.
Но някакъв страх се процежда зад тези толерантни научни мисли; не разбира защо трябва да са толкова шумни. Четиримата негри пред него непрекъснато се ръгат и звуците излизат от тях като огромни сребристи обръчи; те много добре знаят, че тормозят дебелите холандски домакини, като им влачат чантите до вкъщи. Е, така е при всички деца, независимо от цвета им, но пък е странно. Те са странна раса. Не само кожата им, телосложението им — с хлабави стави като лъвове, с причудливи форми на главите, като че ли мислите им са с други форми и някак преиначени, дори когато не те заплашват. Сякаш всички тези негърски коси храсти, златни обеци и шумотевица в автобусите превземаха градината подобно на семената на някакво тропическо растение, откраднато от птиците. Неговата градина. Заека знае, че това е неговата градина, защото е сложил малко знаме на задния прозорец на фалкона2, въпреки че Дженис казва, че е сантиментално и фашистко. По вестниците пишат за къщи в Кънектикът, които тия хлапета разбиват, докато родителите им са на почивка на Бахамите, ей така, за развлечение. Тая страна все повече става такава. Сякаш просто беше поникнала тук, а всъщност хиляди хора бяха дали живота си, за да я създадат.
Автобусът си проправя път по „Уайзър стрийт“ и пресича реката Бягащия кон, хората започват да слизат от него, вместо да се качват. Градът се предаваше (когато беше дете му се струваше като страната на чудесата, щандовете му стигаха до носа и всички книги миришеха на Коледа). Предаваха се уморените монети от по пет и десет цента; универсалният магазин „Кролс“ (където навремето работеше и чупеше щайги зад магазина за мебели); засаденото с цветя улично колело, което тролеите обикаляха с метален звън; празните прашни прозорци на опустошените магазини, чиято стока се предлагаше по кварталните сергии и тъжните тесни магазинчета, които непрекъснато фалираха, и които хората наричаха бутици; погребалните бюра с фасади от имитация на гранит; отдушниците и излъсканите фоайета, където продаваха топли печени фъстъци и африкански вестници, отпечатани във Филаделфия със заглавия МБОЯ — МЪЧЕНИК3; магазинът за цветя, където продаваха семена и препарати против плевели и насекоми; магазинът за закачалки за дрехи до един долнопробен бар на ъгъла, наречен „Приятелска среща при Джимбо“, и цигарените угарки, натикани до моста. Градът се предаваше след пороя от вода, която в детството му беше затлачена от наноси от каменни въглища (веднъж един мъж се беше опитал да се самоубие от този мост, но беше заседнал до кръста и полицията го извади), но която сега се беше оттекла и поддържаше няколко акостирали лодки за разходка до Западен Брюър, празна имитация на града. Същите тънки като плочки на домино къщурки с червени тухли, разредени тук-там от извивките на паркингите за коли, помпите и табелите на бензиностанциите, от дълбоките като езерца паркинги на супермаркетите, претъпкани с лъскави американски коли. С подскоци и пуфтене олекналият автобус, след като негрите бяха изчезнали, се придвижва към мечтаното открито пространство, покрай жилищни крепости с пръснати от четирите им страни морави и подрязани хортензии над новоиздигнати укрепващи стени, покрай музея, чиито цветя винаги бяха цъфнали, и където лебедите ядяха трохите, подхвърлени им от учениците, покрай облените от слънчевите лъчи прозорци, които ги отразяваха в тиквено оранжево, и високото ново крило на градската болница за луди. Преди това е химическото чистене на Западен Брюър, магазинът за играчки, наречен „Царството на хобитата“, киното с ниския си плакат: 2001 — КОСМИЧЕСКА ОДИСЕЯ. „Уайзър стрийт“ се извива, преминава в магистрала, спуска се към зелените предградия, където през двайсетте години дребните смели индустриалци строяха къщички — мечта — от каменист хоросан и гледжосани кирпичени тухли, чиято гипсова мазилка се лющеше като кората на пай — къщички на вещици от захар и твърдо курабийно тесто с двойни гаражи и виещи се алеи. В Брюър няма къде да се изкачиш по-нависоко, освен в няколкото баровски имения, обградени от железни огради и морави, широки цели мили: най-преуспелите зъболекари можеха да си уредят да си ги купят, както и най-напористите застрахователни агенти, и най-ловките офталмолози. Тази част на града дори има друго име, което я разграничава от Западен Брюър — „Пен Парк“. „Пен Вилас“ звучи обнадеждаващо сходно, въпреки че не е част от този квартал, а се намира на границата на община „Фърнис“, с изглед към него. Там, където навремето са били пещите за каменни въглища и са топели желязо за мускетите за революцията, сега почти изцяло са земеделски земи. Няколкото снегорини и единственият шериф едва се оправят в това фермерско село с кални ливади, осеян с дупки асфалт и с канализация, която предприемачите изненадващо му бяха прокарали.
3
Томас Джоузеф Мбоя — (1930–1969) — кенийски профсъюзник и държавник, член на втората по големина етническа група в Кения — Б.пр.