Заека пита:
— Джил бяла ли е?
Момчето се тросва на другите двама:
— Стига сте опявали, ще дойде, Иисусе, няма къде другаде да иде, нали? Ние сме кръвта, с която мие греховете си, нали? Чистота. Мамка му, това ме убива. Няма мръсотия, която тая путка да не може да преглътне. С усмивка на лице, нали? Защото е чиста. — Зад гнева му сякаш има не само история, но и религия.
Заека разбира поне, че другите двама са се съюзили да го уреждат с този буреносен облак, с тази Джил, която ще бъде бледа като жилото, и отровна.
Той обявява:
— Мисля да си тръгвам.
Бучанан бързо стисва лакътя му.
— Защо бе, Заек, братче? Не си постигнал целта си, приятелю.
— Единствената ми цел беше да съм учтив. Тя ще се процеди през отвора на пощенската кутия.
Преследван от този образ и от дима в тялото си, той чувства, че може да се изправи от сепарето, да се изниже покрай раменете на Бучанан като шал и да излезе през вратата. Нищо не може да го задържи. Нито мама, нито Дженис. И от полицейска шайка, тръгнала по дирите му, можеше да се измъкне, ласкаеше го навремето Тотеро.
— Ще си тръгнеш без нищо да си разбрал — предупреждава го Бучанан.
— Не си чул Бейб да свири — казва другият мъж.
Той спира насред самото изправяне.
— Бейб свири?
Тя е развълнувана, втренчва се в слабите си, неукрасени с пръстени ръце, върти ги, мънка.
— Остави го да си ходи. Остави го да бяга. Не искам да ме слуша.
Момчето я дразни:
— Хайде, Бейб, що за черни номера се опитваш да въртиш? Той иска да чуе как правиш твоето. Черното, нали? Направи изнервящия номер с гледането на ръка, а сега можеш да направиш номера с банджото, а може би после ще направиш и номера „Секси-мамче“, но в момента не изглежда особено вероятно, нали?
— По-леко, негре — казва тя, с все още сведено лице. — Някой ден ще натиснеш твърде силно.
Заека я пита смутено:
— На пиано ли свириш?
— Усещам лоши вибрации в него — признава Бейб на двамата чернокожи. — Тези негови кокалчета не са особено хубави. Има тъмни сенки там.
Бучанан изненадва Хари, като се пресяга и покрива тънките й голи ръце с една от своите широки, големи ръце на работник на преса. На един от пръстите си носи пръстен с млечносин нефрит, на друг — някакъв очукан, ярък, меден пръстен. Другата му ръка тежко обгръща раменете на Хари.
— Представи си, че си на негово място — казва той на Бейб. — Как би се почувствала от това?
— Зле — отвръща тя — толкова зле, колкото и без това се чувствам.
— Посвири ми, Бейб — казва Заека, изпълнен с любов заради тревата, и тя вдига очи към неговите, и позволява на устните си да се разтеглят над дълги жълти зъби и венци с цвета на стъбло от ревен.
— Мъже — весело провлачва Бейб. — Определено умеят да убеждават.
Тя се измъква от сепарето, накуцвайки в петльово червената си рокля, и прекосява, сред импровизирани аплодисменти, пространството до пианото, боядисано сякаш от деца на сребристи спирали. Прави знак към бара, така че Руф да включи синия прожектор, и се покланя вдървено само веднъж, неохотно дарявайки тъмнината около себе си с усмивка, и, след една-две рулади, колкото да стопи нервното напрежение, започва да свири.
Какво свири Бейб? Всички хубави стари парчета. Всички известни мелодии. „Нагоре по ленивата река“, „Ти си върхът“, „Страхотен си“, „Лятно време“, знаете ги. Има стотици, хиляди такива. Мъже от щата Индиана са ги писали в Манхатън. Преливат една в друга без ръбове, леят се под черни мостове от акорди, удряни по шест, седем пъти, сякаш Бейб помага на пианото да си припомни дума, която то не иска да изрече. Или наказва тишината. Или казва: „Тук съм, открий ме, открий ме“. Ръцете й, само кафяви кости, са увиснали върху клавишите, кротнали са се като ръкавици върху маса; тя вдига втренчен поглед през синия прах, за да се концентрира, оставя ръцете си да се влеят в друга мелодия: „Моя смешна Валентинка“, „Дим в очите“, „Не мога да започна“, тананика, докато свири, думи, родени в някаква далечна мъгла отпреди десетилетия, когато американците са следвали американската мечта, надсмивали са й се, гладували са заради нея, но са я изживявали, тананикали са я, повсеместен национален химн. Всезнайковци и селяндури, контрабандиста и пропили се работници, новобогаташи, разбити сърца, небостъргачи в небето, бараки край железопътните линии, успехи и падения, богати и бедни, тролеи и най-пресните новини по радиото. Заека се бе появил точно в края на този период, когато светът бе започнал да се сбръчква като гниеща ябълка, и Америка вече не беше най-мъдрият град от селяци на едно морско пътешествие от Европа, а Бродуей бе забравил мелодията; но ето че всичко си беше тук, в музиката, която Бейб свиреше, ситните стъпала, по които се катереше, и по които слизаше, ритмично потропвайки с крака, искряща, в черно, и всъщност няма друга музика, въпреки че Бейб вмъква някои песни на Бийтълс: „Вчера“ и „Хей, Джуд“, изпълнява ги дрънкащо, в нейния си стил, като ледени кубчета, подрънкващи в чаша. Докато свири, Бейб се полюшва и се накланя назад; когато ръцете й се опъват, ритъмът се връща към корените на джаза. Заека вижда циркови шатри и фойерверки, фермерски фургони и плитка песъчлива река, която тече толкова бавно, че единственото движение е това на рибите, които спят под златистата ципа.