Момчето се навежда и прошепва на Заека:
— Искаш женска, нали? Можеш да я имаш. За петдесет я получаваш за цяла нощ, по всякакъв начин, който ти хрумне. Тя знае много.
Потънал в музиката й, Заека не схваща. Той поклаща глава и казва:
— Тя е твърде добра.
— Хубаво, човече, но и тя трябва да живее, нали? Тук не й плащат нищо.
Бейб се е превърнала в железопътна линия, главата й, прилична на сушена слива, подскача, шалът й от камъни проблясва в синьо, музиката се лее през странни места — тунели от дисонанс и открити пространства от същата тенекиена пронизителна нотка, която излива кръвта си в небето, цялата тъжна сила и щастие, протъркано до дупки като подметки на стари обувки. От тъмните сепарета наоколо нестройно подвикват гласове: „Давай, Бейб“ и „Точно така, точно така“. Паякообразните момчета от съседната стая са замръзнали около зеления плюш. Тя започва да пее в микрофона, който е сложен там, не по-голям от близалка, да пее с глас, който въобще не е женски, нито мъжки, просто човешки; думите от еклесиасти. Време да се родиш, време да умреш. Време да събираш камъни, време да хвърляш камъни. Да. Последното слово на Бог. Всъщност няма друго слово. Пеенето й се разгръща, става огромно, плаши Заека с огромната си черна паст от истина и същевременно го изпълва с радост, че е тук; той прелива от радост, че е тук с тези други черни, иска му се гръмогласно да оповести любовта си през тъмнината от издаваните от Бейб звуци, тук, до мрачния брат с брадичката и очилата. Прелива от това желание, но не се издава. Защото Бейб спира. Сякаш внезапно уморена или обидена, Бейб прекъсва песента, вдига рамене и спира.
Ето как свири Бейб.
Тя се връща при масата приведена, трепереща, нервна, стара.
— Беше прекрасно, Бейб — казва й Заека.
— Така беше — казва друг глас. Дребно бяло момиче в обикновена бяла рокля, мръсна като дим, стои строго изправено.
— Хей, Джил — казва Бучанан.
— Здрасти Буч. Скийтър, здрасти.
Значи Скийтър е името му. Той се мръщи и гледа цигарата, от която не е останало нищо, дори съвсем малка угарка, която да бъде наречена фас.
— Джил, любима — казва Бучанан, като се изправя, докато бедрата му опират в ръба на масата — позволи ми да те запозная. Хари, Заека, Енгстръм, той работи в същата печатница като мен, заедно с татко си.
— Има си татко? — пита Джил, като продължава да гледа Скийтър, който отказва да я погледне.
— Джили, ти ела да седнеш на моето място — казва Бучанан — аз ще ида да взема един стол от Руф.
— Спокойно, мила — казва Скийтър — аз потеглям.
Никой не се опитва да спори с него. Вероятно всички са толкова доволни, колкото и Заека, че си тръгва.
Бучанан се усмихва, потрива ръце. Очите му поддържат контакт с всички, въпреки че Бейб, като че ли дреме. Той казва на Джил:
— Какво ще кажеш за нещо за пиене? Севънъп? Руф може даже лимонада да ти направи.
— Нищо — казва Джил. Обноски като на чаено гости. Ръце в скута. Слаби ръце. Лунички. Заека надушва в нея мириса на класа. Тя го възбужда.
— Може пък да иска истинско питие. — Сега, когато тук има бяла жена, той се чувства по-отговорен. Негрите, не че са виновни, но не са имали неговите предимства. Кораби с роби, колиби, разпродажба по течението на реката, Ку-клукс-клан; Джеймс Ърл Грей: канал 44 непрекъснато пуска документални филми за всичките тия неща.
— Непълнолетна съм — отговаря му учтиво Джил.
Заека казва:
— На кого му пука?
Тя отговаря: