— На полицията.
— В горния квартал може и да не им пука чак толкова — обяснява Бучанан — ако момичето се прави на пълнолетно, но тук долу са леко капризни.
— Полицията е капризна — сънено продумва Бейб. — Полицаите са нашите капризни приятели. Полицейските копелета капризничат.
— Недей, Бейб — моли я Джил — не се преструвай.
— Я остави старата си черна майка да си направи кефа — казва Бейб. — Не се ли грижа добре за теб в повечето случаи?
— Откъде биха разбрали полицаите, ако това хлапе пийне нещо? — пита Заека; ще му се да се изкара възмутен.
Бучанан издава пискливото си кратко хриптене.
— Приятелю Хари, нужно е само да си обърнат главите.
— Тук има полицаи?
— Приятелю — и по начина, по който се притиска по-плътно, Хари усеща, че си е намерил още един баща — ако не бяха полицейските шпиони, жалкото заведение не би могло да продава и по две бири на вечер. Полицейските шпиони са абсолютният гръбнак на живота на местната низша класа. Пуснали са толкова много подставени лица, че за това не смеят да стрелят при безредиците, от страх да не убият някого от своите.
— Като в Йорк.
Джил пита Заека:
— Хей, в Брюър ли живееш? — Вижда, че не й се нрави това, че има бял тук вътре, и се усмихва, без да отговори. Майната ти, малката.
Бучанан отговаря вместо него:
— Мадам, дали живее в Брюър? Ако живееше в Брюър повече, отколкото сега, щеше да бъде ходеща реклама. Щеше да бъде совата от рекламата на „Аул Претцелс“. Мисля, че този приятел никога не е ходил отвъд Двайсета улица, така ли е, Хари?
— Няколко пъти. Всъщност карах казармата в Тексас.
— Стигна ли до битка? — пита Джил. Тук нещо драска, но може би тя е като коте, може би това е начинът й да осъществява контакт.
— Бях се стегнал да ходя в Корея — казва той, — но така и не ме пратиха.
Въпреки че тогава беше благодарен, от тогава насам това непрекъснато го яде, бе се превърнало в срама на живота му. Никога не е бил склонен да се бие, но сега в него има достатъчно смърт, така че в известен смисъл изпитва желание да убива.
— Ето Скийтър — тъкмо казва Бучанан — току-що се е върнал от Виетнам.
— Затова е толкова груб — предполага Бейб.
— Не бих могъл да преценя дали беше груб или не — признава Заека.
— Това е хубаво — казва Бучанан.
— Груб беше — казва Бейб.
Лимонадата на Джил пристига. Момичешкото в нея е достатъчно силно, че да добие доволен вид, когато я слагат пред нея: сладкиши за чаеното гости. Лицето й светва. На ръба на чашата е закачен изрязан като полумесец лимон; тя го сваля и го засмуква, прави кисела физиономия. Детската закръгленост е била изцедена от нея преди костите на жената да успеят да се развият и втвърдят. Тя е руса от онзи червеникав тип, косата й пада без блясък, без огън, почти с цвета на плът, или по-скоро с цвета на някои меки дървета, тис или кедър. Хари изпитва плахо закрилническо чувство. С напрегнатите си дребни кости тя му напомня за Нелсън. Той я пита:
— С какво се занимаваш, Джил?
— С нищо особено — отговаря тя. — Мотая се.
Тъпо бе от негова страна да пита, нахално. Черните се приближават около него като сенки.
— Джил е нещастна душа — решава да поясни Бейб, размърдвайки се от вцепенението си. — Тя е тръгнала по лоши пътища — и потупва ръката на Заека, сякаш да каже: „Да не вземеш и ти да тръгнеш по такива пътища“.
— Малката Джил — пояснява Бучанан — е избягала от дома си на север в Кънектикът.
Заека я пита:
— Защо си го направила?
— Защо не? Да живее свободата.
— Може ли да попитам на колко години си?
— Може да попиташ.
— Ето, питам.
Бейб все още не е пуснала ръката на Заека; с нокътя на показалеца си тя си играе с космите от външната страна на юмрука му. Зъбите му изтръпват от този жест.
— Не е толкова голяма, че да не можеш да й бъдеш татко — казва Бейб.
Той усеща накъде вървят нещата. Ето, представят му този проблем. Той е долнопробният консултант. И момичето, колкото и да не проявява желание, се поддава на разпита. Тя го пита, като само частично отклонява отговора:
— А ти на колко години си?
— На тридесет и шест.
— Раздели го на две.
— На осемнадесет, а? От колко време бягаш? От родителите си?
— Баща й е умрял — тихо вметва Бучанан.