Джил казва сериозно на Заека:
— Трябва да поговориш със Скийтър за войната. Казва, че било фантастично преживяване. Страшно му харесало.
— Не бих могъл да знам. Не казвам, че е приятно да се биеш или да те пленят. Просто не ми харесват децата, дето критикуват. Хората казват, че е пълна бъркотия, и затова трябва да се измитаме. Ако човек се измъква от всяка бъркотия, никога с нищо няма да се захване.
— Амин! — казва Бейб — Животът като цяло е лайнян.
Заека продължава, усещайки как побеснява.
— Предполагам, че не вярвам особено в студентите или във Виетконг. Не смятам, че разполагат с някакви отговори. Мисля, че са малцинство, опитващо се да събори всичко, което функционира поне наполовина. Наполовина не значи „както трябва“, но поне е по-добре от нищо.
Бучанан продължава паникьосано да замазва. Върху горната му устна, под тънкия мустак, са избили капки пот.
— Съгласен съм на деветдесет и девет процента, просветен личен интерес, ето тази фраза ми харесва. Според мен, просветеният личен интерес е най-добрата сделка, която бихме могли да постигнем там долу. Не се хващам на празни надежди, който и да ги продава. Онези младоци, като Скийтър, те казват всичката власт за народа, ама като се огледаш за народа се оказва, че единствените хора наоколо са те самите.
— Заради мъжкари като теб — казва Джил.
Бучанан премигва. Гласът му става по-плътен, обиден.
— Не съм никакъв мъжкар, момиче. Такива приказки на никого не помагат. Такива приказки просто показват колко си млада. Аз какво съм — един човек, който се опитва да стигне от точка „А“ до точка „Б“, от люлката до гроба, като гледа да нарани, колкото се може по-малко хора. Точно като Хари тук, ако го попиташ. Точно като покойния ти татко, мир на праха му.
Бейб казва, прегръщайки упорито отпуснатото момиче:
— А на мен ми харесва куража на Джил, тя се страхува по-малко за това какво ще прави с живота си, отколкото твоята дебела, стара, вмирисана особа, дето си седнал тук и се облизваш, сякаш си стар фас от пура. — Но докато говори, тя се е втренчила в очите на Бучанан, сякаш й се ще да се съгласи. Майки и бащи никнат навсякъде.
Бучанан обяснява на Джил с приятен равен тон:
— Така че това е проблемът. Младият Хари тук живее в една хубава голяма къща в най-хубавата част на Западен Брюър, сам-самичък, и така и не си намира женска.
Хари протестира:
— Не съм чак толкова самотен. Имам дете при себе си.
— На мъжа му трябва женска — продължава Бучанан.
— Свири, Бейб — някакъв тъмен глас се провиква от едно тъмно сепаре. Руф кима с глава и включва синия прожектор. Бучанан въздиша и предлага на Джил остатъка от цигарата на Скийтър. Джил поклаща глава и излиза от сепарето, за да може Бейб да се измъкне. Заека решава, че момичето си тръгва, и открива, че е доволен, когато тя отново сяда срещу него. Той отпива от жилото си, а тя дъвче леда от лимонадата си, докато Бейб отново свири. Този път момчетата в билярдната продължават тихичко с играта си. Потракването и алкохолът, и музикалната смесица разширяват пространството в него, правят го достатъчно голямо, за да побере синята светлина и черните лица, и „Сладката Роуз“, и застоялия дим, с дъх, по-сладък от люцерна, и привидението срещу него, чиито китки и ръце са почти прозрачни, сякаш принадлежат на друг вид създание; тя още не е пораснала. Женствеността й е прикрепена към нея, плава около нея като малък цепелин, който той едва успява да зърне. И вътрешното му пространство се разширява, така че включва не само салона на Джимбо, а и целия свят, с неговите бушуващи войни и пъстри раси, континентите му, с формата на петна по тавана, със своите нишки на гравитационно привличане, които го свързват с всяка звезда, сиянието му в космоса, като че ли е син мрамор със спирали от облаци; всичко е топло, влажно, предстои да се роди, освен него и неговия дом, който си остава едно странно сухо място, сухо и студено и празно се върти около оста си в бездната на „Пен Вилас“ като загубена космическа капсула. Не иска да се връща там, но трябва. Трябва.
— Трябва да вървя — казва той, надигайки се.
— Хей, хей — протестира Бучанан. — Нощта даже не е започнала още.
— Трябва да съм си вкъщи, в случай че се окаже, че хлапето ми не може да понася детето, при което ще остане да нощува. Обещах утре да ида на гости на родителите си, ако не задържат майка ми в болницата за още прегледи.