Те завиват наляво, към моста „Рънинг Хорс“. Влагата от реката разхлажда челото му. Решава да не повръща. Никога, дори като дете, не е можел да понася да повръща. На някои момчета, като на Рони Харисън например, им харесваше да повърнат след няколко бири или преди голям мач, разправяха историйки за зърна царевица между зъбите им, но Заека чувстваше потребност да се сдържи, дори с цената на болки в стомаха. От престоя си в Джимбо все още изпитва чувството, че светът е вътре в него; ще си го задържи. Нощният въздух на града. Стипчивият вкус на катран и бетон, напичани от слънцето през целия ден, пътното движение от камиони, вдигнато като капак на тенджера. От време на време фаровете на някоя кола галят това момиче, улавят белите й крака и тънката рокля, докато тя стои нерешително до бордюра.
Тя пита:
— Къде ти е колата?
— Нямам такава.
— Не е възможно.
— Жена ми я взе, когато ме напусна.
— Нямахте ли две?
— Не. — Това наистина е богаташко хлапе.
— Аз имам кола — казва тя.
— Къде е?
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— Преди я оставях на улицата близо до къщата на Бейб, близо до „Плъм стрийт“, не знаех, че е вход на нечий гараж и една сутрин я бяха откарали.
— И ти не я ли потърси?
— Нямах пари за глобата. А и ме е страх от полицията, може да ме проверят. В щатската сигурно има бюлетин за мен.
— Не би ли било най-просто да се върнеш в Кънектикът?
— О, моля те — казва тя.
— Какво не ти харесваше там?
— Всичко беше само его. Болно его.
— Има нещо егоистично и в това да избягаш. Какво ли си причинила на майка ти?
Момичето не отговаря, а пресича улицата от „Джимбо“ до началото на моста. Заека е принуден да я последва.
— Каква беше колата?
— Бяло порше.
— Леле!
— Баща ми ми я подари за шестнадесетия рожден ден.
— Тъст ми притежава представителство на „Тойота“ тук.
Непрекъснато достигат до една точка, където някаква симетрия прекъсва репликите им. След като пресичат моста, стъпват върху малко езерце от тротоарни плочи, по които в тази епоха на коли малко хора крачат. Мостът е излят през трийсетте — тротоар, широки балюстради и плинтове на лампите — от груб червеникав бетон; над тях оригинален образец на лампа с железни жлебове и цветни мотиви в горната част е надвиснал величествено, но незапален, над входа на моста, който отскоро е осветен от виолетови тръби върху високи алуминиеви стълбове, вкопани в средата на тротоара. Бялата й рокля изглежда неземна на тази светлина. В бронзовата плочка нечетливо е гравирано името на някого. Джил пита нетърпеливо:
— Е, какво ще правим?
Той предполага, че говори за транспорт. Все още е твърде разтреперан, твърде изпълнен с дим и жило, за да мисли отвъд това. Пътят към центъра на Брюър, където дебнат и дремят такситата, като че ли е блокиран. В мрака, отвъд неоновия ореол на „Джимбо“, кафяви сенки — местните хулигани — се кикотят по входовете, наблюдават. Заека казва:
— Хайде да пресечем моста и да се надяваме за автобус. Последният минава около единадесет, може би в събота, по-късно. Така или иначе, ако въобще не мине автобус, не е толкова далеч да стигнем пеша до нас. Хлапето ми постоянно го прави.
— Обичам да ходя пеша — казва тя и трогателно добавя: — Силна съм. Не е нужно да ме глезиш.
Парапетът е излят в кръстовидни елементи по подобие на железопътните огради; тези кръстчета не минават покрай краката му достатъчно бързо. Зърнестата структура, която постоянно докосва, докато върви, се точи приятно топла. Някакви зрънца, сякаш каменна сол, са смесени в нея. Вече не се прави по този начин, нито в този цвят — червеникав с топлината на плът, като косата й с цвят на отсечен кедър, която се подвига, докато бърза, за да върви в крак.
— Защо бързаме?
— Шшш. Не ги ли чуваш?
Пред тях преминават коли — търкалящи се кълба от светлина. На главозамайващо разстояние надолу, върху черната повърхност на реката се стелят бели назъбени късове, силуети на лодки. Зад тях чуват трополене на крака, напрежението от преследване. Заека събира смелост да спре и да погледне назад. Две кафяви фигури ги преследват. Сенките им се скъсяват и умножават, и удължават, и отново се смаляват, докато прелитат под всеки лилав ъгъл, и прекосяват ивиците светлина; единият човек заплашително размахва нещо бяло в ръка. То проблясва. Сърцето на Хари спира; приисква му се да уринира. Краят на моста откъм Западен Брюър е на цяла вечност разстояние. МЕСТЕН МЪЖ НАРЪГАН, ЗАЩИТАВАЙКИ МОМИЧЕ ОТ ДРУГ ЩАТ. Тялото изхвърлено от историческия мост. Той я стисва подмишницата и се опитва да я накара да се затича. Кожата й е гладка и тънка и все пак топла като перилата. Тя се тросва: