— Престани — и издърпва ръката си.
Той се обръща и неочаквано открива нещо, за чието съществуване бе забравил: смелост; тялото му е изпълнено с твърдоглавото неумолимо безразсъдство при посрещането на заплаха, само очите му са уязвими точки, той самият е достатъчна преграда. Убивай.
Негрите спират под ниската лилава луна и отстъпват крачка назад, уплашени. Млади са, телата им са грациозни. Той е по-едър от тях. Белият проблясък в ръката на единия не е от нож, а от дамска чантичка, обсипана с перлички. Носещият я провлачва стъпка напред и я протяга. На светлината бялото на очите му и перличките по чантата придобиват цвета на лавандула.
— Това ваше ли е, госпожо?
— О! Да.
— Бейб ни изпрати да ви догоним.
— О! Благодаря ви. Благодарете и на нея.
— Да не уплашихме някого?
— Мен не. Него.
— Вярно.
— И нас ни уплаши контето.
— Съжалявам за което — отзовава се Заека. — Зловещ мост.
— Окей.
— Окей — Моравите им очни ябълки се завъртат; лилавите им ръце се размахват, докато краката им, в украсената с шевове втора кожа на дънките „Ливайс“, търсят ритъма на сбогуването. Хилят се едновременно, а в същия момент два огромни тежкотоварни камиона минават по моста, отправени в противоположни посоки: правоъгълните им сенки гръмливо се препокриват, и, след като тласват силно въздуха между себе си, профучават всеки по своя път, разрушителни и трополящи. Мостът потръпва. Негрите са изчезнали. Заека поема нататък с Джил.
Тревата, брендито и страхът в него удължават пътя, който така добре познава. Няма автобус. Роклята й се развява в периферното му зрение, докато се опитва да води разговор, усещайки кожата си разтеглена, а сетивата объркани и въртящи се като облак комари.
— Домът ти е бил в Кънектикът.
— В едно градче, наречено Стоунингтън.
— Близо до Ню Йорк?
— Достатъчно близо. Баща ми ходеше дотам в понеделниците и се връщаше в петък. Обожаваше да кара лодка. Казваше за Стоунингтън, че е единственият град в щата, който е обърнат към откритото море, всички останали са на Проливите.
— И той е умрял, както каза. Моята майка — тя има паркинсонова болест.
— Виж, много ли обичаш да говориш? Защо просто не вървим? Никога не съм била в Западен Брюър преди. Хубаво е.
— Какво му е хубавото?
— Всичко. Няма минало като града. Така че не е толкова разочарован. Виж това заведение „Бъргър Блис“. Не е ли прекрасно, цялото златно и пластмасово, с тази лилава светлина вътре?
— Там ядох тази вечер.
— Как беше храната?
— Отвратителна. Може би вкусът ми към всичко е прекалено изострен, трябва пак да започна да пуша. Хлапето ми обожава това заведение.
— На колко години каза, че е?
— На дванайсет. Ще стане на тринайсет през октомври. Дребен е за възрастта си.
— Не бива да му го казваш.
— Така е. Опитвам се да не го тормозя за това.
— А за какво го тормозиш?
— Ооо. Отегчава се от неща, които аз навремето обожавах. Май не се забавлява особено. Никога не излиза навън.
— Хей, как се казваш?
— Хари.
— Хей, големия Хари. Имаш ли нещо против да ме нахраниш?
— Естествено, искам да кажа естествено, че нямам. Вкъщи ли? Не знам какво има в кутията. В хладилника.
— Имам предвид там отсреща, в бъргърите.
— О, разбира се, чудесно. Съжалявам, мислех, че си яла.
— Може и да съм яла, обикновено забравям подобни материални подробности. Но май не съм. Единственото, което усещам в стомаха си, е лимонада.
Тя си избира „Кашубъргър“ за осемдесет и пет цента и ягодов шейк. Лакомо поглъща бъргъра под безмилостната светлина и той й поръчва още един. Тя се усмихва извинително. Има ситни, леко изкривени навътре зъби, кръгли и с мънички пролуки между тях, колкото печатарско камшиче. Хубави са.
— Обикновено се опитвам да се издигна над яденето.