— И това ли е неговото описание? Божичко. По време на разходката чудесно се разбираха. Изглежда по-добре от онези две стари свраки, които Оли беше взел, казвам ти.
— Хари, отвратителен си. Намирам това за твърде отрицателно развитие на нещата. Предполагам, че нямам право да коментирам как удовлетворяваш сексуалните си потребности, но няма да приема синът ми да бъде покваряван.
— Съвсем не го покварява, хванала го е да помага с миенето на чиниите, което е повече от всичко, което ние сме успявали да постигнем. Тя му е като сестра.
— А на теб каква ти е, Хари? — И когато той се забавя с отговора, тя повтаря с подигравателен глас, неприятен като на майка й. — Хари, на теб каква ти е тя? Малка женичка?
Той се замисля и казва:
— Върни се вкъщи и съм сигурен, че тя ще си тръгне.
Сега Дженис се замисля. Най-накрая заявява:
— Ако се върна, то ще е, за да отведа Нелсън.
— Опитай само — казва той и затваря.
Сяда за минутка на стола на Паяшек, за да изчака телефонът да звънне. Той зазвънява. Хари вдига:
— Да?
Дженис казва, почти разплакана:
— Хари, не ми е приятно да ти го казвам, но ако се беше държал както трябва, никога нямаше да те напусна. Ти ме предизвика. Не знаех какво изпускам, но сега, когато го имам, вече зная. Отказвам да приема цялата вина, наистина отказвам.
— Окей. Няма да разпределяме вината. Нека поддържаме връзка.
— Искам онова момиче да стои далече от сина ми.
— Чудесно се разбират, спокойно.
— Ще те съдя. Ще заведа дело.
— Хубаво. След всички номера дето ги въртиш, поне ще разсмееш съдията.
— Това по закон е моята къща. Поне половината от нея.
— Кажи ми коя е моята половина и ще се опитам да държа Джил в нея.
Дженис затваря. Може би това, че бе използвал името на Джил, я бе обидило. Този път не чака ново позвъняване и напуска кутийката от матово стъкло. Треперенето на ръцете му, които усеща уплашени и подути, се смесва с тракането на машините; потта от тялото му се смесва с миризмата на масло и мастило. Той се настанява отново пред своя мергенталер и обърква три реда, преди да изкара обаждането й от главата си. Предполага, че Ставрос може да й осигури консултация с адвокат. Но, вместо да чувства Ставрос като един от вражеския лагер, той разчита на него да държи под контрол тази луда жена, неговата съпруга. Чрез нейното тяло, те са станали братя.
През следващите нощи Джил успява да напасне тялото на Заека към своето. Той не може да превъзмогне страха, който изпитва, когато използва тялото й като на жена — путката й щипе, тя е част от страха му; никога не влиза в нея, без да се сети за онези бръсначи — но тя, от онази нощ на влажни коси след разходката с лодка, усъвършенства начините, с пръсти и уста, чрез които го кара да свършва. Тогава малки пресечени локвички от спермата му се появяват върху кожата й, и въпреки че лесно се изтриват, във въображението му те оставят белези, като от изгорено с киселина върху раменете й, гърлото й, кръста й; представя си как в крайна сметка цялото й стройно, бяло, гъвкаво тяло ще бъде покрито с тези невидими изгаряния, като на изгорено с напалм дете от снимките във вестниците. А когато той, от своя страна, се опитва с ръце или уста да върне услугата, тя учтиво го разубеждава, избутва го, уверява го, че вече е свършила, докато го е обслужвала, или само поисква безмълвното притискане на бедрото му между нейните две, и едва след няколко минути, през които той не успява да долови никакъв спазъм на облекчение, му благодари. Августовските нощи са лепкави и задушни, когато лежат по гръб таванът от натежал въздух сякаш е на две педи от лицата им. Някаква кола преминава, тракайки шумно по мекия асфалт и ронлив чакъл. На около миля, от другата страна на реката, вие полицейска сирена, нов звук, по-френетичен от някогашния надигащ се и замиращ вой. Нелсън запалва лампа, пикае, пуска водата, щраква лампата съвсем близо до ушите им. Дали е слушал? Възможно ли е дори да е гледал? Дъхът на Джил стърже в гърлото й. Заспала е.
Когато се връща от работа, я заварва да седи и чете, да седи и шие, да седи и играе „Монополи“ с Нелсън. Книгите й са страховити: йога, психиатрия, дзен, свалени от рафтовете в „Акме“. Освен на пазар, тя неохотно пристъпва навън, дори вечер. Не толкова, защото полицията на няколко щата я търси — те търсят също така и хиляди други като нея, колкото, защото светлината на обикновения ден и гледките, и улиците, които са представлявали храната в живота на Заека, сякаш я отвращават. Рядко гледат телевизия, тъй като тя излиза от стаята, щом включат телевизора, въпреки че когато тя е в кухнята, той понякога си открадва по някоя доза вечерни новини. Вместо това вечер тя и Нелсън разговарят за Бог, красотата, смисъла.